Алекс я погледна — тя изглеждаше толкова нещастна, че нещо у него трепна. Знаеше, че се бои от него — искаше да е сигурен в това, — но все още не можеше да повярва, че бе намерила куража да запрати онази торта. Горката, вятърничава главица. Още не бе разбрала, че като му премигва с тези свои бебешки очета и като се влачи подире му с котешките си лапки, това няма да й донесе нищо добро.
Усети я как потреперва под ръцете му. Сега ноктите й бяха скрити в лапите, а очите й излъчваха единствено отчаяние. Дали знаеше, че всяка нейна емоция се изписва по лицето й?
Запита се колко ли мъже бе имала. Навярно дори не им знаеше бройката. Въпреки тази невинност на широко отворените й очи, тя си бе естествена търсачка на удоволствието. Беше и лекомислена, затова не му бе трудно да си я представи как свършва в леглото на не един плейбой, без изобщо да има ясната представа как е попаднала в него.
Но поне имаше едно нещо, за което ставаше. Докато я гледаше, трябваше да се пребори с неочаквания подтик да я вдигне на ръце и да я отнесе във фургона, да я положи на леглото и да намери отговор на всички онези въпроси, които бе започнала да му поставя. Как ли щяха да се разпръснат тези пухкави къдрици върху възглавницата — досущ като панделки? Искаше да я гледа гола в смачканите чаршафи, да види как бледата й кожа контрастира на неговата по-тъмна, да усети тежестта на гръдта й в ръката си. Искаше да вдиша аромата й, да я почувства, да я докосне.
А бе едва вчера, на венчавката, когато си бе казал, че не бе типът жена, който би избрал за сексуална партньорка; това обаче бе и преди да бе зърнал закръгленото й задниче на наднича изпод тениската му, когато я събуди. Беше и преди да я гледа в кабината на пикапа — как кръстосва и прекръстосва тези сладки свои крачета, как глупавото й сандалче се люлее на палеца й. Имаше красиви ходила — малки, добре оформени, с висок свод и с нокти, лакирани в същия онзи червен цвят, който има робата на мадоната в картината на Синьорели.
Не му се нравеше фактът, че други мъже познаваха по-добре от него сексуалните й вкусове. Но знаеше също, че още бе твърде рано. Не можеше да я пипне с пръст дори, преди да е сигурен, че тя ще е наясно какви ще са отношенията помежду им. А съществуваше и голяма възможност преди още това да стане, тя да си събере багажа и да замине.
Взе ръката й и я поведе към фургона. В един миг тя се възпротиви, но сетне се отказа.
— Наистина започвам да те намразвам — рече без чувствено тя. — Знаеш го, нали?
Учуди се, че го заболя от думите й, особено след като бе пожелал тъкмо това. Не бе скроена за такъв начин на живот, а и той нямаше желание да я изтезава, като проточва събитията до безкрай. Нека още отсега бъде наясно, че тук не можеше да пробие.
— Може би е за добро.
— До този момент не съм мразила нито едно човешко същество. Нито дори Амелия или баща си, а и двамата са ми давали достатъчно поводи. Но ти не се интересуваш какво изпитвам към теб, нали така?
— Да.
— Мисля, че не съм срещала по-студен човек.
— Сигурен съм, че не си.
Студен си, Алекс. Толкова си студен. Беше чувал и преди тези думи — произнесени и от други жени. Добри жени, с нежни сърца. Компетентни, интелигентни жени, които заслужаваха много повече, отколкото този мъж, чиято емоционална нагласа бе деформирана далеч преди да се запознаят с него.
Когато бе по-млад, си мислеше, че ако има свое семейство, то би могло да изличи дълбоката рана и самотата в душата му. Но всичко, което бе постигал в търсенето на трайната човешка връзка, се състоеше в това да нарани онези жени с добри сърца и да докаже пред себе си, че някои хора са лишени от способността да обичат още преди да са успели да я развият.
Стигнаха до фургона. Той пресегна да отвори вратата, сетне я последва.
— Ще взема душ. Ще ти помогна да почистим след това.
Тя го спря, преди да е стигнал вратата на банята.
— Не можеше ли тази вечер да се престориш, че поне малко се радваш?
— Аз съм това, което съм, Дейзи. Не играя игри с никого. И никога.
— Те се опитаха да направят нещо мило. Толкова ли щеше да те заболи, ако се бе опитал да го приемеш?
Как да й обясни така, че да разбере?
— Ти си израснала мекушава, Дейзи, докато аз съм тъкмо обратното. По-груб съм, отколкото можеш да си представиш. Когато човек израсте по начина, по който аз израснах, той се научава, че трябва да намери нещо, за което да се държи и което винаги да е там, нещо, което да не ти позволява да се превърнеш в животно. За мен това е гордостта ми. И от нея не се отказвам. Никога.