— Мозъкът ти ли?
— Да, представи си имам такъв.
— Не съм казвал, че нямаш.
— Тонът ти го намекна. Не съм глупава, Алекс. Образованието ми може и да не е съвсем ортодоксално, но бе учудващо всестранно.
— Баща ти май не е на такова мнение.
— Знам. Той обича да казва на всички, че съм зле образована, защото майка ми много често ме отписваше от училище. Но когато предприемаше интересно пътуване, тя смяташе, че и аз ще спечеля, ако я придружа. Понякога минаваха по няколко месеца, преди да ме прати отново на училище. Но дори и тогава не винаги се връщах в същото училище, от което се бях отписала. Въпреки това тя държеше да уча.
— И как го постигаше?
— Молеше всички, които я посещават, да прекарат известно време с мен и да ме научат поне малко на онова, което знаят.
— Доколкото ми е известно, майка ти се е мъкнела с рок-звезди.
— И наистина научих доста за халюциногенните препарати.
— Има си хас.
— Но тя прекарваше маса време и с други хора. Принцеса Маргарет ме научи на повечето от онова, което знам за историята на британското кралско семейство.
Той я изгледа недоверчиво.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно. И тя не бе единствената. Израснала съм около някои от най-известните хора на света. — Единствено опасението й, че ще я вземе за хвалипръцка, й попречи да спомене какви забележителни оценки бе получавала на тестовете за интелигентност. — Тъй че бих го оценила високо, ако престанеш да ровичкаш относно интелигентността ми. Насреща съм винаги, когато поискаш да говорим за Платон.
— И аз съм чел Платон — рече той с доволна степен на самозащита.
— На гръцки ли?
След това продължиха да пътуват в мълчание и Дейзи задряма. В съня си потърси възглавница и я намери на рамото на Алекс.
Кичур коса се развя на вятъра и докосна устните му. Остави го известно време да си се ветрее по устните и брадата му. Ухаеше сладко и скъпо, досущ като букет диви цветя в средата на бижутерски магазин.
Беше права за предишната вечер. Държа се като пълен глупак. Но цялата тая работа го изненада напълно, а той не желаеше никакви празненства за нещо, което се опитваше с всички сили да омаловажи. Ако не бе внимателен, тя можеше да приеме този брак съвсем на сериозно.
Никога досега не бе срещал жена, тъй коренно противоположна на самия него. Беше му казала, че е робот, че не изпитва никакви човешки чувства, но не бе права. Е, имаше емоции. Но не и онези, които тя смяташе за важни, онези, които опитът го бе научил да смята, че не е в състояние да изпита.
Макар да си повтаряше да си гледа пътя, не можеше да устои да не погледне дребното, стройно тяло, което се бе сгушило толкова топло до него. Беше пъхнала единия си крак под другия, виждаше се нежната извивка на бедрото й от вътрешната му страна, старата му тениска бе изгубила битката да я завие. Погледът му се спря върху оскъдното парче плат на бикините, което минаваше между краката й. Усети как страстта напира в слабините му и отмести поглед, ядосан на предизвиканото от самия него мъчение. Господи, тя бе тъй красива!
Беше освен това глупава и разглезена, невероятно суетна. Никога не бе срещал жена, която можеше да прекара толкова време пред огледалото. Но въпреки недостатъците й, трябваше да признае, че не бе егоистичната дама от обществото, за каквато я бе взел първоначално. У нея имаше някаква свежест — и неочаквана смущаваща, защото я правеше далеч по-уязвима, отколкото му се искаше на него.
Като излезе от тоалетната на крайпътния ресторант, където успя да изпроси цигара от една жена-шофьорка, Дейзи забеляза, че Алекс пак флиртуваше с някаква сервитьорка. И макар да й бе дал ясно да разбере, че няма никакво намерение да се обвързва с брака им, гледката я потисна. Докато го гледаше как кима на нещо, което сервитьорката му казваше, тя осъзна, че притежава съвсем основателно извинение да се отрече от обета, който бе поела. Беше й дал съвсем ясно да го разбере между ужасната сцена със сватбената торта и онова, което й бе казал след това. Нямаше никакво намерение да спазва обета си, тогава защо тя да го спазва?
Защото трябваше. Съвестта й нямаше да й позволи да постъпи другояче.
Събра кураж и, наложила усмивка на лице, се насочи към тапицираното с оранжева изкуствена кожа сепаре. Нито сервитьорката, нито Алекс й обърнаха внимание, когато зае мястото си. Табелката с формата на чайниче идентифицираше тази жена като Трейси. Бе прекалено гримирана, но въпреки това — определено привлекателна. А пък Алекс бе самият Господин Чар, с ленивата усмивка и блуждаещия си поглед.
Най-сетне той се направи, че забелязва присъствието й.