7.
Докато Шеба проверяваше касата, а сетне се зае с купчината книжа в кабинета, Дейзи продаваше билети на закъснели посетители на второто представление. Правеше го машинално, усмихваше се като автомат на клиентите; беше толкова разтърсена от страстната им целувка с Алекс, че почти не съзнаваше какво казва. Тялото й пламна от спомена, но в същото време изпитваше и срам. Не биваше изобщо да се отдава с такова увлечение, след като той се отнасяше към брака им с нищожно уважение.
Музиката на парада свърши и Шеба излезе от фургона без да обели и дума. Дейзи затвори гишето и тъкмо подреждаше отвореното чекмедже на касата, когато се появи Хедър. Беше в костюм, обсипан със златисти пайети, а гримът й изглеждаше твърде груб на тъй младото й лице. Пет червени гривни подрънкваха на малката й тънка китка и Дейзи се запита дали изобщо някога ги сваляше.
— Виждала ли си Шеба?
— Излезе преди няколко минути.
Хедър се огледа, сякаш да се убеди, че са сами.
— Имаш ли цигари?
— Изпуших последната тази сутрин. Това е отвратителен навик, Да не говорим, че е и скъп, затова възнамерявам да ги откажа. Ще съжаляваш, ако се пристрастиш, Хедър.
— Не съм пристрастена.
Хедър закрачи безцелно из фургона-офис, пипна писалището, шкафа за документи, прелисти календара на стената.
— Баща ти знае ли, че пушиш?
— Предполагам, че ще му кажеш.
— Не съм казала такова нещо.
— Нищо, карай — отвърна тя войнствено. — Той и без това сигурно ще ме прати при леля Тери.
— Там ли живееш?
— Да. Тя и без това има четири деца и единствената причина да ме приема, е, че татко й плаща, а тя се нуждае от парите. Освен това получава и безплатна детегледачка. Мама едва я понасяше. — Изражението й стана мрачно. — Той няма търпение да се отърве от мен.
— Сигурна съм, че това не е вярно.
— Но ти не го познаваш, нали така? Той обича само братята ми. Шеба казва, че вината не е у мен, защото той не знае как да се държи с жена, с която не спи, ала тя просто се опитва да ме огорчи още повече. Все си мисля, че ако мога да жонглирам по-добре, би могъл и да ме задържи тук.
Едва сега Дейзи разбра защо Хедър не се разделяше от обръчите си. Опитваше се да спечели обичта на баща си с жонглирането си. Дейзи бе наясно какво означаваше да опитваш да угодиш на отнасящия се с неодобрение към теб баща, затова моментално застана на страната на това младо момиче с личице на фея и с мръсна уста.
— Опита ли да поговориш с него? Може би не е наясно колко силно е желанието ти да не се връщаш при леля си.
Хедър отново придоби изражение на непослушно девойче.
— Много го е еня него! Пък и виж ти кой ми дава съвети. Всички говорят за теб. Как Алекс се оженил за теб, само защото си забременяла.
— Това не е вярно! — Клетъчният телефон звънна и Дейзи не можа да продължи, защото отиде до писалището да отговори. — Цирк Братя Куест.
— Моля ви Алекс Марков — рече мъжки глас.
— Съжалявам, но в момента го няма.
— Бихте ли му предали, че го е търсил Джейкъб Соломон? Той има номера ми. А, предайте му също, че и доктор Тиоболд се опитва да се свърже с него.
— Ще му предам.
Дейзи остави слушалката и докато записваше съобщението, се запита кои ли бяха тези хора. Около него имаше толкова неща, които не разбираше, а той пък нямаше никакво желание да ги разкрие.
Разбра, че Хедър си бе тръгнала, докато разговаряше по телефона. Въздъхна, заключи касата, изгаси осветлението и излезе от фургона.
Работниците вече бяха скатали палатката на менажерията и тя отново се улови, че мисли за тигъра. Отиде до мястото, където бе издигната палатката, чувстваше се тъй, сякаш нямаше сили да противостои на съдбата си.
Клетката бе поставена на ниска платформа, на около метър от земята. Сноп отразена от прожекторите светлина ту осветяваше, ту оставяше животното в сянка. Сърцето на Дейзи се разтуптя и като приближи, забави крачка. Синджун се надигна и се обърна към нея.
Когато срещна погледа на златистите му очи, тя замръзна на място. Погледът му притежаваше хипнотична сила — гледаше право в нея без да премигне. По гърба й пробягаха студени тръпки, имаше чувството, че се разтваря в тези жълти тигрови очи.
Съдба.
Думата витаеше в съзнанието й, сякаш не бе я извикала сама, сякаш бе произлязла от тигъра.
Съдба.
Беше приближила без да се усети, долови мускусната миризма на животното, миризма, която би трябвало да й е неприятна, но не бе. Спря се на около метър от железните решетки и не помръдна. Секундите течаха една подир друга, превръщайки се в минути. Изгуби представа за времето.