Съдба.
Думата клокочеше в мислите й.
Тигърът бе едър мъжкар с огромни лапи и с бяло лигавче под шията си. Разтрепери си, когато той завъртя ушите си така, че се показаха белите петна с овална форма върху задната им част; някак си успя да разбере, че това не бе приятелски жест. Мустаците му предяха. Оголи зъбите си. Пот се застича между гърдите й, когато от гърлото му изригна ужасният съскащ рев — демоничен звук, чието единствено място бе в някой филм на ужасите.
Не можеше да откъсне очи от него, макар някак си да усещаше, че той искаше от нея тъкмо това. Немигащите му очи бяха истинско предизвикателство: тя трябваше да извърне поглед първа. Искаше да го направи — нямаше никакво желание да предизвиква един тигър, — но бе като парализирана.
Решетката сякаш се бе изпарила и нищо повече не я предпазваше от него. Острите нокти можеха да разкъса гърлото й с едно махване на лапата му. Но въпреки това тя не можеше да помръдне. Взираше се в него с усещането, че в душата й се бе отворил някакъв прозорец.
Времето минаваше. Минути. Часове. Години.
С очи, които вече не й принадлежаха, тя видя цялата слабост, цялата недостатъчност, всички страхове, които и превръщаха в своя пленница. Видя себе си — как се носи в един привилегирован живот, как я люлееха насам-натам чужди воли, по-силни от нейната, как се бореше да се противопостави, как се опитваше да угоди всекиму. Очите на тигъра й разкриха всичко, което би искала да запази скрито.
И тогава той премигна.
Тигърът.
Не тя.
С безкрайна изненада забеляза как белите петна на ушите му се скриха. Той изтегна голямото си тяло на пода на клетката, погледна я съвсем сериозно и й произнесе присъдата.
Ти си мекушава и страхливка.
Видя истината в очите на тигъра и радостният миг от спечелената битка кой ще премигне пръв се стопи, отново усети краката си омекнали, слаби. Отпусна се на тревата, прегърна коленете си и остана така, загледана безмълвно, не толкова уплашена, колкото напълно изтощена.
Чу заключителните акорди от музиката на последния номер, долови като в просъница гласовете на работниците, които ходеха насам-натам из площадката, както и шума от товаренето на павилиончетата. Тъй като предишната вечер бе спала съвсем малко, й се додряма. Клепачите й натежаха, но не се затвориха. Тя положи буза върху коляното си и продължи да гледа тигъра с полупритворени очи, а той й отвърна със същото.
Бяха сами на този свят — две изгубени души. Усещаше всеки удар на сърцето му. Дъхът му сякаш изпълваше дробовете й, постепенно страхът сякаш се стопи. Вместо него изпита чувството на дълбок покой. Душата й сякаш се сля с неговата — превърнаха се в едно цяло, — и в този миг тя би била дори щастлива да се превърне в храна за него, защото бариерата между тях вече не съществуваше.
Но изведнъж — по-бързо, отколкото можеше да си го представи — покоят й се срина на парчета, беше зашеметена от експлозията на такава силна болка, че изстена на глас. С някаква най-дълбока частица на съзнанието си тя осъзна, че болката идваше от тигъра, а не от самата нея, но въпреки това бе не по-малко остра.
Велики Боже! Стисна корема си и се преви надве. Какво й ставаше? Велики Боже, накарай я да спре! Почти непоносимо беше.
Падна ничком. Бузата й опря праха. Знаеше, че ще умре.
Но болката изчезна тъй неочаквано, както и бе дошла от изневиделица. Опита се да си поеме дъх. Изправи се трепереща на колене.
В очите на тигъра гореше тиха ярост.
Сега вече знаеш как се чувства един пленник.
Алекс беше бесен. Крачеше из площадката редом с Шеба, с навит камшик в ръка. Бе събота вечер, ден, когато плащаха на работниците и някои от тях вече бяха пияни, затова носеше камшика като възпиращо средство. Ала в момента не работниците му създаваха трудности.
— Никой не може да ме краде — заяви Шеба. — И Дейзи няма да се измъкне, само защото ти е жена.
Ниският отсечен тон на собственичката само подчертаваше гнева й. Червеникавата й коса пламтеше, а в очите й проблясваха пламъчета.
Обещанието, което Алекс бе дал на смъртния одър на Оуен, го изправяше непрекъснато в битки с волята на неговата вдовица. Шеба Куест бе негова работодателка и бе решена да го притиска доколкото може, но той бе не по-малко решен да следва желанията на Оуен. И до тук всичко бе поредица от компромиси, които не задоволяваха нито един от двамата, а откритата война бе неизбежна.
— Нямаш доказателства, че Дейзи е откраднала парите.
Но веднага след като го каза, се ядоса на себе си, че се опитва да я защити. Нямаше друг заподозрян. Не би изключил тя да вземе негови пари — изглежда смяташе, че това е в правото й, — но не очакваше да открадне от цирка. Това бе просто доказателство, че все още бе в състояние да позволи на сексуалния си порив да попречи на трезвата му преценка.