— Не си научена да си служиш с лопатата, ангелско лице. Това е видно за всички. Но, в интерес на истината, аз се въздържах да участвам.
Не и от лоялност към нея — сигурна бе в това, — а само за да защити репутацията си на шеф. Изгледа го с отчуждено любопитство.
— Знаеше още от началото, че няма да мога да се справя с това, нали?
Той кимна бавно.
— Знаех.
— Тогава защо ме накара да го направя?
— Трябваше да разбереш, че няма да успееш да се наложиш тук. Но ти изглежда схващаш бавно, Дейзи. Опитах се да кажа на Макс, че нямаш и най-мизерния шанс да оцелееш тук, но той не поиска да ме чуе. — Тонът му стана почти благ, а това по незнайни причини я обезпокои повече, отколкото ако беше презрителен. — Върни се във фургона, Дейзи и си преоблечи. Ще ида да ти купя самолетен билет да си идеш оттук.
И къде да отида? — запита се тя. Нямаше къде да избяга. Чу лаещия рев на Синджун и погледна към клетката, но водоноската й пречеше да я види.
— Ще ти дам малко пари — да се издържаш, докато си намериш работа.
— Когато бяхме в лимузината и те помолих за заем, ти не поиска да ми го дадеш. Защо го правиш сега?
— Обещах на баща ти, че ще ти дам справедлива възможност. Удържах на думата си.
След като свърши, той се обърна и се запъти към фургона, сигурен, че тя го следва. И тъкмо тази му абсолютна увереност прогони мъката й и я замени с неочаквано инжектирана, неразредена ярост, толкова чужда на слънчевата й природа, че тя едва ли разбра същността й. Той бе толкова сигурен в безгръбначността й, че дори не постави под съмнение факта, че ще се предаде.
И тя щеше да го направи, нали така?
Погледът й отново спря на лопатата върху рампата. Засъхнала тор бе полепнала по дръжката и металната й част и привличаше орляци мухи. Гледаше я и същевременно осъзнаваше, че мръсната лопата бе всъщност крайният избор — резултатът на всички останали избори, които бе правила през живота си.
С разтърсващо ридание тя я грабна и се втурна във вонята на фургона. Задържайки дъха си, тя гребна с лопатата първата купчинка, вдигна я с усилие и с треперещи ръце я отнесе до количката. Дробовете й пламнаха от усилието. Отвори уста да поеме дъх и едва не повърна от миризмата. Без да си дава време за размисъл, тя се зае със следващата купчинка, с по-следващата. Заболяха я ръцете, но не намали темпото.
Ботушите на Алекс изтрополяха по рампата.
— Престани, Дейзи, и излез оттам.
Тя преглътна с мъка, гърлото й бе свито.
— Махай се!
— Не можеш да оцелееш тук. Инатът ти само отлага неизбежното.
— Може и да си прав.
Тя изгуби битката да задържи сълзите си и те потекоха по бузите й. Подсмръкна, но не спря да работи.
— Единственото нещо, което сега ми доказваш, е колко си глупава.
— Не се опитвам да докажа нищо на теб, а и не искам повече да разговарям.
С ридание, което я разтърси, тя повдигна поредната тежка купчинка и едва успя да я довлече до количката.
— Плачеш ли?
— Махай се.
Той влезе във фургона и застана пред нея.
— Да, плачеш.
Гласът й потрепери.
— Извинявай, но ми пречиш.
Той посегна за лопатата, но тя я грабна, преди той да успее да я хване. Изблик на породен от яростта й адреналин й даде силата да зарие лопатата под следващата купчинка, да я вдигне и да тръгне с нея срещу него.
— Махни се! Говоря сериозно, Алекс! Ако не ме оставиш на мира, ще получиш ей това!
— Няма да посмееш.
Ръцете й трепереха, сълзите се стичаха от бузите й върху тениската, но срещна погледа му без да потрепне.
— Не бива да предизвикваш човек, който няма какво повече да губи.
В първия момент той не предприе нищо. Сетне поклати бавно глава и отстъпи.
— Както искаш, но само си утежняваш положението.
Необходими й бяха два часа, за да изчисти фургона. Най-трудно бе да прекара количката по наклонената рампа. Първият път тя се преобърна и й се наложи отново да почиства мръсотията. Плака през цялото време, но не спря. От време на време вдигаше глава, виждаше минаващия наблизо Алекс, златистите му, внимателно наблюдаващи я очи, но не му обръщаше внимание. Болката в раменете и ръцете й стана непоносима, но тя стискаше зъби и някак си успяваше да продължи.
След като изми фургона с шланга, тя застана на вратата му. Дънките и тениската, които Алекс й бе купил преди два дни, бяха целите покрити с мръсотия, както и всяка друга частица от нея. Кичури коса бяха прилепнали по лицето й, ноктите й бяха изпочупени. Огледа фургона и се опита да изпита някаква гордост от постигнатото, но усети единствено пълно изтощение.
Облегна се безпомощна на товарната врата на фургона. От гледната й точка в най-високото място на рампата можеше да види, че възрастните слонове бяха вързани край пътя, за да рекламират цирка пред преминаващите с коли.