— Добре. Ще го направя.
Какво каза? Допреди минути само бе решила, че си тръгва, а сега доброволно поемаше още работа. Как можеше да поеме още, след като не бе в състояние да се справи и с досегашните си задължения? Алекс се намръщи.
— Имаш си достатъчно работа. И сега очите ти се затварят от умора, няма да позволя да се товариш още.
На нея взе да й писва от начина, по който съпругът й диктуваше всяка нейна стъпка.
— Казах, че ще го направя, значи ще го направя. А сега, ако с Нико не искате да се измокрите като Дигър най-добре ме оставете на мира.
В очите на Алекс блеснаха искрици на изненада. Нико се намеси:
— Тя не може да свърши цялата си работа за мен; Как ще се справи още и с менажерията?
— Няма да го прави — рече твърдо Алекс.
— Не, ще го направя.
— Дейзи…
— Няма да ми казваш какво да правя в свободното си време.
— Нямаш никакво свободно време — напомни и той.
— Ами, тогава ще трябва да работя по-бързо.
Той й хвърли продължителен поглед. Помежду им премина нещо, което тя не успя да схване напълно. Някаква искра на признание? Пламъче на уважение?
— Наистина ли искаш да го правиш? — попита той.
— Да.
— Даваш ли си сметка в какво се набъркваш?
Тя срещна погледа му без да премигне.
— Нямам никаква представа.
По лицето му пробяга сянката на някакво чувство, близко до нежността, но той веднага я прогони с отривисто кимване.
— Добре, ще те пробвам в следващите няколко дни. Можеш да поработваш тук по два часа сутрин, след което ще работиш за Нико.
Дигър запелтечи.
— Но на мен ми е необходима повече помощ! Не мога да върша всичко сам.
— Нито пък Дейзи може — рече тихо Алекс.
Тя с изненада се взря в него.
Той повдигна вежди.
— Нещо друго?
Тя със закъснение се сети, че се боеше от животните, но сега не бе време да му го напомня, затова поклати отрицателно глава.
— Тогава менажерията е изцяло твоя.
Той си тръгна, а на нея й хрумна, че всеки път, когато го определяше за главния подлец в живота й, той я изненадваше с нещо. Осъзна също, че вече не се страхуваше от него. Съвсем не се боеше. Маниерът му на поведение бе суров, а в нейните очи — и несправедлив, но винаги реагираше в установените рамки и тя дори не можеше да си представи, че би направил какъвто и да е компромис с убежденията си.
През следващите няколко часа тя изми клетките, измете насъбралата се мръсотия, като същевременно се опитваше да стои колкото е възможно по-далеч от животните. След като свърши, беше дори и по-мръсна, отколкото като започна, защото сега към останалата мръсотия се бе добавила и кал.
Накара един от работниците да премести клетката на Синджун на сянка, сетне сложи прясно сено на Честър и Лолипоп. Камилата се опита да я ритне, но ламата си остана невъзмутима и като се взря във влажните й очи, Дейзи реши, че най-сетне бе открила животно, което да харесва.
— Много приятна дама си, Лолипоп. Може би двете ще се разбираме добре.
Ламата сви устни и изстреля вонлива храчка право към нея.
Толкова за благодарността.
10.
Алекс си помисли, че никога не бе виждал нещо по-жалко от тази бедна негова женица. Извърна глава от гърнето с яхния чили, която готвеше, за да я види как влиза залитайки във фургона; дрехите й бяха по-мръсни от одеждите и на най-изпадналия общ работник. По разчорлената й коса бяха полепнали слама и остатъци от няколко вида храна за животни. Ръцете й бяха изпръскани с кал. Вонеше лошо.
След като самият той бе атакуван нееднократно от раздразнената лама, веднага разпозна миризмата.
— Приближила си твърде много Лолипоп, нали?
Тя промърмори нещо неразбираемо и се затътри към банята.
Той се усмихна и разбърка яхнията.
— Не можах много добре да чуя. Какво каза?
Отговорът й дойде с учтивия, добре усвоен акцент на млада жена, привикнала към далеч по-приятен живот.
— Върви по дяволите!
Затръшна силно вратата. Той се изсмя.
— Доколкото разбирам, това ти е първата схватка с лама…
Тя не отвърна.
Той досипа още една лъжица прах чили, добави малко горещ сос и опита манджата. Нуждаеше се от още подправки.
От банята все още не се чуваше нищо, дори и шум от течаща вода. Той се намръщи и остави соса.
— Дейзи?
След като не отвърна, той отиде до вратата и почука.
— Дейзи? Добре ли си?
Той завъртя топката и надникна вътре: тя стоеше вторачена в огледалото, а по бузите й се стичаха мълчаливо сълзи. Усети някаква непозната за него досега нежност.
— Какво има, скъпа?
Тя не помръдна, сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.