Асистентките, с които бе работил в миналото, бяха до една опитни циркови изпълнителки и камшиците изобщо не ги плашеха, но Дейзи бе обладана от страхове. Ако потрепнеше точно когато не трябва…
Отхвърли мисълта за това. Можеше да я обучи да не потрепва. Както го бе научил чичо му Сергей. Дори когато представлението свършеше и онзи перверзен тип го биеше до смърт, заради някаква измислена вина, Алекс успяваше да запази пълно спокойствие.
Мислено бе преминавал многократно през целия мъчителен път на детството си, нямаш сега никакво намерение да разбутва отново цялата мръсотия, затова прогони образите от миналото надалеч. Имаше още едно предимство, ако използваше Дейзи като своя асистентка — и то бе по-важно за него в момента, отколкото просто да опресни номера си — Така щеше да се сдобие с реална причина да облекчи работата и — причина, срещу която тя не можеше да възрази.
Още не можеше да повярва, че му бе отказала да направи нещата по-лесни за нея. Сутринта бе настоял но съзря нещо в изражението й, което му подсказа да отстъпи. Работата й бе станала важна за нея, осъзна той — своего рода тест за оцеляване.
Но независимо какво си мислеше тя, Алекс нямаше никакво намерение да я докара до пълно изтощение. И независимо дали тя го знаеше или не, но изпълненията на арената бяха далеч по-лесни, отколкото да риеш торта на слоновете или да чистиш клетките на животните.
Изплакна ръцете си, взе хартиена салфетка да се избърше и си спомни колко крехка изглеждаше в ръцете му предишната нощ. Любенето им бе толкова хубаво, че чак го плашеше. Не бе много сигурен какао точно бе очаквал, но никога не си бе представял, че Дейзи ще притежава толкова неподозирани черти: знойна и изкусителна, невинна и несигурна, едновременно и агресивна, и готова да даде. Беше му се приискало едновременно да я покори и да я защити, а тъкмо поради това бе адски объркан.
В другия край на площадката Дейзи излезе от Червения фургон. Алекс нямаше да е доволен, ако разбере, че провежда извънградски разговори по клетъчния му телефон, но бе особено доволна от онова, което бе научила от управителя на зоологическата градина в Сан Диего. Той й даде някои предложения и тя щеше да опита: промени в храненето на животните, допълнителни витамини, смяна и на разписанието на хранене.
Запъти се към фургона, видяла бе мъжа си там преди няколко минути. След като свърши в менажерията, отиде да помогне на Дигър; старикът й изръмжа, че не се нуждае от помощ, затова тя се възползва от няколкото часа за пътуване до библиотеката. Беше я зърнала по-рано, докато пресичаха града, и се искаше да проучи някои неща за животните. Първо обаче трябваше да накара Алекс да й даде ключовете от пикапа, Нещо, което досега й бе отказвал.
Като влезе във фургона, го видя да бърше ръцете си до мивката. Обзе някакво глуповато лекомислие. Той изглеждаше прекалено едър за тясното пространство и тя реши, че със своите тъмни, красиви и замислени черти щеше да му приляга повече да броди из тресавищата на Англия от деветнайсети век, вместо да управлява цирк от двайсети. Той се обърна и тя затаи дъх при вида на силата в кехлибарените му очи.
— Бих искала да ми услужиш с ключовете на пикапа — рече тя, след като гласът й успя да излезе. — Трябва да понапазаря.
— Да не си свършила цигарите?
— Сигурно не си забелязал. Отказах ги.
— Гордея се с теб. — Той хвърли мократа салфетка в кошчето, а тя забеляза как тениската му бе залепнала върху потните гърди. Петно от грес се спускаше по ръкава му. — Ако изчакаш около час, ще те отведа.
— По-скоро бих отишла сама. Тази сутрин забелязах една обществена пералня досами градската библиотека. Мислех си, че мога едновременно да изпера и почета малко. Това проблем ли е?
— Не съвсем. Просто си мисля, че ще е по-добре те откарам аз.
— Нима се боиш, че ще избягам с пикапа ти?
— Не. Аз… всъщност той не е мой. Принадлежи на цирка, а ти сигурно не си свикнала да караш нещо такова.
— Шофирам отлично. Няма да го съсипя.
— Не е съвсем сигурно.
Тя протегна ръка, решена да стане на нейното.
— Моля те, дай ми ключовете.
— Аз самият нямам нищо против да прескоча до библиотеката.
Тя го изгледа по възможно най-решителния си начин.
— Ключовете, моля.
Той потърка брадата си с кокалчетата на юмрука си, сякаш отново обмисляше въпроса.