— Не е честно! Не си направила нищо, за да го заслужиш.
— Не си ти човекът, който ще го прецени.
— Ти си наистина най-добричката, така ли?
— Как мога да съм най-добричката? — попита тихо Дейзи. — Нали съм крадла, забрави ли?
Хедър сведе поглед към ръцете си и загриза една кожичка.
— Всички те ненавиждат за това, че открадна парите.
— Знам. И това също не е честно, нали?
— Не, честно е.
— И двете знаем, че не съм го направила.
Гърбът на Хедър се вдърви и тя закъсня съвсем малко с отговора си.
— Не, ти го направи.
— Ти беше в Червения фургон онази вечер във времето между проверката на Шеба и часа, в който затворих.
— И какво от това? Не съм откраднала парите, няма да можеш да ми го припишеш.
— Тогава потърсиха Алекс по телефона. Аз се обадих и докато вниманието ми бе отвлечено, ти си взела двестате долара.
— Не съм! Не можеш да докажеш нищо!
— Сетне си се промъкнала във фургона и си скрила парите в чантата ми, та всички да си помислят, че аз съм го направила.
— Лъжеш!
— Трябваше веднага да се сетя, но бях толкова уморена от усилията си да се адаптирам към всичко, че забравих за твоето присъствие там.
— Ти лъжеш — повтори Хедър, но този път далеч по-тихо. — И ако отидеш и кажеш на баща ми, ще съжаляваш.
— Не можеш да ме уплашиш с нищо по-лошо от онова, което вече ми направи. Аз нямам приятели, Хедър. Никой не иска да разговаря с мен, защото всички ме смятат за крадла. Дори и собственият ми мъж го вярва.
Лицето на Хедър бе самото изображение на вина и Дейзи разбра, че бе права. Погледна тъжно девойчето.
— Онова, което направи, е много грешно.
Хедър наведе глава, хубавата й руса коса се спусна и скри лицето й.
— Не можеш да докажеш нищо — промърмори тя.
— Така ли възнамеряваш да живееш? С нечестни постъпки? Като проявяваш жестокост към друг човек? Ние всички допускаме грешки, Хедър, и част от порастването е да се научиш как да се справяш с тях.
Раменете на девойчето увиснаха и Дейзи съзря, че бе дошъл моментът то да се предаде.
— Ще кажеш ли на баща ми?
— Не знам. Но ще трябва да кажа на Алекс.
— Ако му кажеш, той ще отиде право при баща ми.
— Може би ще стане така. Алекс притежава силно чувство за справедливост.
Една сълза капна върху бедрото на Хедър, но Дейзи събра кураж да не се размекне.
— Татко каза, че ако направя някоя беля, веднага ще ме прати да живея при леля Тери.
— Може би е трябвало да помислиш за това преди да ме натопиш.
Хедър не отвърна нищо и Дейзи не я пришпори. Момичето избърса очи с крайчето на тениската си.
— Кога ще му кажеш?
— Не съм мислила за това. Може би тази вечер. Може би утре.
Хедър рязко поклати глава.
— Аз само… видях парите… не съм го планирала и така нататък.
Дейзи се опита да преглътне съжалението си към нея, напомни си, че поради постъпката на това дете мъжът й я смята за крадла и бракът й бе отровен преди изобщо да бе получила каквато и да е възможност.
— Онова, което си сторила, е грешно. И трябва да понесеш последствията.
— Да, знам, ясно ми е. — Опита се да изтрие сълзите с ръка. — Донякъде даже се радвам, че си разбрала. Трудно ми бе — знам, че не го заслужавам, но не би ли могла да кажеш първо на Шеба, вместо на Алекс? Нека тя каже на баща ми. Те двамата непрекъснато се карат, но се уважават един друг и може би ако тя му каже, ще може да му попречи да се побърка напълно.
Дейзи се поизправи.
— Баща ти избухва ли много?
— Да, така е. Искам да кажа, че крещи и така нататък.
— А бие ли те?
— Татко ли? Не, никога не ме е удрял. Но толкова много се ядосва, че понякога ми се е искало по-скоро да ме удари.
— Разбирам.
— А и, струва ми се, рано или късно щеше да се наложи да се върна у леля. Знам, че се нуждае от помощта ми за децата и така нататък. Май постъпвам егоистично, като искам да остана тук. Вярно, децата са истински негодници, но понякога като направят беля, тя си го изкарва на мен.
Дейзи постигна повече, отколкото бе предполагала, и неочаквано усети, как в нея се забиват ноктите на вината.
Девойчето се надигна от пейката, очите му блестяха от сълзите.
— Извинявай, че бях такава глупачка и че ти причиних толкова неприятности. — Една сълза се откъсна от миглите й. — Би трябвало да знам как се чувстваш, след като съм го изпитвала с децата на Тери и така нататък. Не биваше да го правя, но толкова ревнувах Алекс. — Гласът й излизаше с леки спазми. Гърдите й се вълнуваха. — Беше глупаво. Той е твърде стар… и никога не би пожелал някоя като мен. Но винаги се е държал мило и предполагам… предполагам, че желаех това да продължи завинаги, макар… — Тя с мъка пое дъх. — Макар да знаех, че не може да стане. Извинявай, Дейзи.