Тя не отрече.
Повървяха малко, потънали в спокойно мълчание. Вятърът рошеше косата й, а тътенът на прибоя заглушаваше далечните шумове на увеселителния парк, създаваше у нея усещането, че двамата са сами на света. Очакваше да пусне ръката й, но той не го направи.
— Тази вече се справи добре, Дейзи. Ти си упорит човек.
— Наистина ли мислиш така? Наистина ли мислиш, че съм упорита?
— Да.
— Благодаря ти. Никой не ми е казвал досега нещо подобно. — Засмя се тихо и неодобрително. — А пък и да бяха ми го казали, нямаше да повярвам.
— Но на мен повярва.
— Ти не си човек, който лесно сипе похвали.
— Това комплимент ли е?
— Не съм много сигурна.
— Не е честно.
— Кое?
— Казах ти нещо мило. Можеше поне да ми отвърнеш с нещо подобно.
— Разбира се, че мога. Правиш страхотно чили.
За нейна изненада, той се намръщи.
— Добре. Забрави, че съм ти казал нещо. Слисана, тя разбра, че го бе засегнала. Мислеше си, че ще я дразни, но би трябвало да разсъди по-добре за Алекс. И все пак, порази я това, че държеше на мнението и.
— Това бе само за загрявка за добрите неща — рече тя.
— Е, не е толкова важно. Всъщност няма значение.
Имаше обаче значение и тя се зарадва.
— Чакай да си помисля.
— Остави.
Тя стисна ръката му.
— Ти правиш онова, което смяташ, че е правилно, дори и другите хора да не го одобряват, затова би трябвало да се възхищавам на последователността ти. И да, аз наистина се възхищавам на последователността ти, но… — Сви пръсти около ръката му. — Наистина ли искаш да бъда откровена?
— Нали го казах?
Тя игнорира войнствено свитата му челюст.
— Имаш чудесна усмивка.
Изглеждаше озадачен, ръката му в нейната се отпусна.
— Харесваш усмивката ми, така ли?
— Да. Много.
— Никой досега не ми е казвал нещо подобно.
— Малцина са я виждали. — Тя скри собствената си усмивка, като видя колко сериозно обмисля той думите й. — Има и още нещо, но не знам как ще го възприемеш.
— Давай.
— Имаш страхотно тяло.
— Страхотно тяло? Това ли било? И това е второто хубаво нещо, което си открила у мен?
— Не съм казала, че е второ. Само споменавам хубавите неща, а то наистина е много хубаво.
— Тялото ми ли?
— Страхотно е. Наистина.
— Благодаря.
— Добре си дошъл.
Тътенът на прибоя изпълни кратката пауза, която ги обгърна.
— Ти също — рече той.
— Какво аз?
— Тялото ти. Харесва ми.
— Моето ли? Че в него няма нищо! Раменете ми са твърде тесни, а бедрата — дебели. Коремът ми…
Той поклати глава.
— Следващия път, когато чуя жена да казва колко са невротизирани мъжете, ще си спомня за този момент. Казваш ми, че харесваш тялото ми и аз какво ти отговарям? Казвам Благодаря. Сетне аз ти казвам, че харесвам твоето и какво чувам? Дълъг списък от оплаквания.
— Това е обременеността на жените, които са израсли, играейки си с кукли Барби. — Недоволното му ръмжене й хареса. — Благодаря за комплимента, но бъди искрен. Не мислиш ли, че гърдите ми са донякъде малки?
— Това е въпрос-уловка, нали?
— Кажи ми просто истината.
— Сигурна ли се, че го искаш?
— Да.
— Добре тогава.
Той я хвана за раменете, обърна я срещу океана, сетне застана зад нея. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и обхванаха гърдите й. Кожата й настръхна от желание, когато той леко стисна и разтри плътта й. Прокара палци по меките им склонове и леко докосна втвърдяващите се зърна.
Дъхът й се ускори. Устните му докосваха долната част на ухото й, докато й шепнеше:
— Мисля, че са съвършени, Дейзи. С идеални пропорции.
Тя се обърна и никаква сила на света не би могла да й попречи да го целуне. Сключи ръце на врата му, вдигна се на пръсти и притисна устни о неговите — нейните бяха меки, податливи. Езикът му я подразни и тя отвърна. Изгуби всякаква представа за време и за пространство. Тялото й стана част от неговото, а неговото — част от нейното.
— Виж там, Дуейн! Онези двамата от цирка.
Дейзи и Алекс трепнаха и се разделиха рязко, като ученици, уловени от ченгетата да се целуват.
Жената, която бе произнесла думите, бе пълничка, на средна възраст, облечена в зелената шарена премяна, понесла голяма черна чанта. Бейзболната шапка на мъжа й навярно прикриваше плешивостта му. Панталоните му бяха навити до прасците, а спортната му риза бе измъкната от панталона на корема му.
Жената им се усмихна широко.
— Видяхме представлението ви. Моят Дуейн, той не вярваше, че сте наистина влюбени. Каза, че всичко било измама, но аз му рекох, че не можете да ме измамите в нещо подобно. — Тя потупа мъжа си по тумбака. — С моя Дуейн сме женени от трийсет и две години, тъй че знаем някои неща за истинската любов.