Дейзи не можа да сдържи усмивката си, като долови искрицата надежда в тона на девойчето.
— Ще ми бъде приятно.
— Ще те възмездя, ще видиш.
Някои неща никога не могат да бъдат възмездени, но Дейзи не искаше да го каже на Хедър. Бе взела решението си и нямаше да допусне вината да виси над главата на девойката.
Намеси се Брейди Пепър, застана между двете като вестоносец на лоши новини.
— Какво правиш тук, Хедър? Казах ти да не се въртиш около нея.
Хедър се изчерви.
— Дейзи е много мила с мен и исках да й помогна.
— Иди и намери Шеба. Иска да поработи с теб върху стойката ти на ръце.
Хедър изглеждаше все по-нещастна.
— Дейзи наистина е мила, тате. Не е такава, за каквато я мислиш. Тя е добра с животните и се отнася с мен като с…
— Веднага, млада госпожице.
— Върви, Хедър. — Дейзи й кимна окуражително. — Благодаря за предложената помощ.
Хедър с неохота изпълни нареждането. Брейди бе наежен от враждебност — Силвестър Сталоун на двойна доза тестостерон.
— Стой настрани от нея, чуваш ли? Алекс може и временно да е заслепен от теб, но ние, останалите, не забравяме толкова лесно.
— Не се срамувам от нищо, което съм сторила, Брейди.
— А престъплението ти не бе ли достатъчно сериозно? Ако не бяха двеста, а две хиляди долара, щеше ли да се засрамиш? Съжалявам, миличка, но за мен крадецът си е крадец.
— А ти толкова невинно ли си живял, та да не съжаляваш за нищо сторено?
— Едно е сигурно — никога не съм крал.
— Но крадеш от чувството за сигурност на дъщеря си. Това не влиза ли в сметката?
Той сви устни.
— Не ме учи как да възпитавам дъщеря си. Нито ти, нито Шеба. Нито една от двете не е имала свое дете, тъй че можете да си държите проклетите усти затворени.
Той се обърна и тръгна, с лъщящи мускули, досущ като надут петел.
Дейзи въздъхна. Бе едва един часът. А вече бе спорила с Алекс и се бе сблъскала с Джак и Брейди Какво ли още щеше да тръгне наопаки днес?
Вниманието й привлякоха оживени разговори на висок глас и тя видя нова група деца, които идваха от близкото начално училище. Цяла сутрин групи деца посещаваха цирковата площадка и при наличието на толкова много бродещи из района дечурлига, тя завърза здраво Тейтър, нещо, което на него никак не му хареса. Тази група деца бяха най-малки. Сигурно — от детската градина.
Дейзи с копнеж погледна жената на средна възраст, която ги съпровождаше. Навярно малцина смятаха това да бъдеш детски учител за върха на щастието, но не и тя.
Видя колко умело учителката опазваше децата да не залудуват и в един момент си се представи на нейно място. Но не се отдаде прекалено дълго на мечтанието си. За да стане учителка, би трябвало да е завършила колеж, а тя бе вече прекалено възрастна за това.
Не издържа на изкушението да иде при децата, когато приближиха клетката на Синджун, обградена с въжета, за да не се допускат посетителите прекалено близо. Усмихна се на учителката и се обърна към едно пълничко херувимче в розов комбинезон, което гледаше тигъра със страхопочитание.
— Името му е Синджун и е сибирски тигър. Сибирските тигри са най-големи.
— Яде ли хора? — попита хлапето.
— Не, хора не яде, но е месояден. Това означава, че се храни с месо.
— Моето коте яде котешка храна — изтъпани се момченцето до тях.
Дейзи се засмя. Учителката се усмихна.
— Обзалагам се, че знаете много за тигрите. Бихте ли разказали на децата малко повече за Синджун?
Усети тръпката на въодушевлението.
— С най-голяма радост.
Тя бързо си спомни онова, което бе научила при последните си посещения в библиотеките, и подбра онези подробности, които биха били най-разбираеми за децата.
— Преди сто години тигрите са бродели свободни на много места по света. Но това вече не е така. Хората са навлезли в земите, обитавани от тигрите…
Тя им обясни простичко за постепенното изтребване на тигрите и бе благодарна, че децата попиваха думите й.
— Можем ли да го погалим? — попита едно от децата.
— Не. Той е стар и не е много дружелюбен, а и няма да разбере, че не искате да му причините зло. Не е като котка или куче.
Отговори на още редица въпроси, включително и за къпането на Синджун и всеки път отговорите й се посрещаха с хоров смях. Изслуша историята на едно дете, чието куче умряло, и съобщението на друго, че току-що било оздравяло от варицела. Бяха толкова мили, че с лекота можеше да прекара цял ден в разговори с тях.
Групата се застяга да си тръгва, учителката й благодари възторжено, а херувимчето в розовия комбинезон я прегърна. Дейзи се почувства като че ще литне.
Запъти се към фургона, за да хапне набързо, но продължи да гледа подир децата, когато забеляза позната фигура, облечена в тъмнокафяви панталони и светложълта риза, да излиза от Червения фургон. Спря, не можеше да повярва на очите си. В същото време се сети, че дрехите й бяха изцапани, а косата — мръсна и разрешена от пощенето на Глена.