— Не много — призна тя и донесе две пръстени чаши чай, подаде му едната.
Стисна здраво с ръце своята чаша и седна в другия край на дивана.
— Мислех си, че вече ти е казал, но той е толкова потаен, че би трябвало да се сетя, че не го е сторил.
— Какво да ми е казал?
Очакваше го, но сега, когато вече бе дошло времето да узнае, не бе много сигурна дали го иска.
В тона на баща й се прокрадна едва доловимо потреперване.
— Алекс е от семейство Романови, Теодосия.
— Романови ли?
— По бащина линия.
Първата й реакция бе да се разсмее, но веднага я сподави, защото осъзна, че баща й, тъй обсебен от руската история, се бе поддал на една циркова хипербола.
— Татко, това не е вярно. Алекс не е от Романови. Той е Марков — на сто процента. Тази история с Романови е просто част от номера, нещо, което използва, за да го направи по-драматичен.
— Не ме смятай за чак толкова глупав, Теодосия. Едва ли ще се заблудя от дубльор в цирков номер. — Той кръстоса крака. — Нямаш представа през какво съм преминал, за да докажа произхода на Алекс. След като го направих, трябваше да го откъсна от Сергей Марков за негово добро: онзи негодник умря чак преди десет години. А освен това трябваше да се уреди образованието на Алекс, което до онзи момент бе направо отчайващо. Заех се с пансиона, но той искаше да кара колеж и така не можах да го откъсна от цирка. Мислиш ли, че бих преминал през всичко това, ако не бях абсолютно сигурен кой е той?
По гърба й пробяга ледена тръпка.
— И кой точно е той?
Баща й отново се облегна на дивана.
— Алекс е пра-правнук на цар Николай Втори.
16.
Дейзи гледаше зяпнала баща си.
— Това е невъзможно. Не ти вярвам.
— Вярно е, Дейзи. Дядото на Алекс е единственият син на царя — Алексей Романов.
Дейзи знаеше всичко за Алексей Романов, малкия син на Николай Втори. През 1918 година Алексей, заедно с родителите си и четирите си сестри бил откаран в подземието на един дом в Екатерининбург, където били екзекутирани. И го каза на баща си.
— Всички те са били избити. Цар Николай, жена му Александра, децата. През 1993 година намериха останките от семейството в Урал. Направиха ДНК-тестове.
Той вдигна чашата си.
— ДНК-тестовете идентифицираха царя, Александра и три от четирите дъщери. Едната дъщеря липсваше, някои смятат, че е била Анастасия. Не бяха открити и останките на престолонаследника великия княз Алексей.
Дейзи се опита да осмисли чутото. Почти цял век сума хора претендираха да са убитите деца на царя, но повечето от тях бяха жени, представящи се за великата княгиня Анастасия. Баща й пренебрежително ги отхвърляше като самозванци. Той бе внимателен човек и тя не можеше да си представи да бъде измамен от какъвто и да е мошеник, затуй си зададе въпроса защо сега вярваше, че престолонаследникът е избягал? Нима обсебеността му от руската история бе стигнала дотам, че да иска да повярва на желаното и да е изгубил вярната си преценка?
Заговори внимателно.
— Не мога да си представя как престолонаследникът би могъл да оцелее в онова ужасно клане.
— Спасили го някакви монаси, които го крили при едно семейство в Южна Русия няколко години, след което верни на короната хора го извели зад граница. Станало е през 1920 година. Той самолично бил видял колко жестоки могат да бъдат болшевиките, затова е разбираемо, че след преживяното е живеел тихо и кротко. Оженил се и имал едно дете — бащата на Алекс, Василий. Василий се запознал с Катя Маркова, когато тя участвала в цирково представление в Мюнхен и като първи глупак избягал с нея. Бил е едва юноша; баща му току-що бил починал; Василий бил непокорен и недисциплиниран. Инак никога не би се оженил за жена с толкова по-низш произход. Бил е само на двайсет години, когато се родил Алекс. Две години по-късно той и Катя загинали при железопътна катастрофа.
— Съжалявам, татко. Не искам да се усъмня в думите ти, но просто не мога да повярвам на това.
— Повярвай, Теодосия. Алекс е от Романови. И не е просто някой от тях. Мъжът, който се именува Алекс Марков, е пряк наследник на руската корона.
Тя гледаше баща си напълно слисана.
— Алекс е цирков изпълнител. Това е.
— Амелия ме предупреди, че ще реагираш по този начин. — С нехарактерен за него жест той я потупа но коляното. — Трябва ти известно време, за да приемеш казаното, но се надявам, че ме познаваш добре, за да знаеш, че никога не бих направил подобно изявление, ако не съм абсолютно сигурен в истинността му.
— Но…
— Много пъти съм ти разказвал нашата семейна история, но сигурно си я забравила. Още от осемнайсети век фамилията Петроф е служила при руските царе — още от времето на Александър Първи. Свързани сме били посредством чувството за дълг и обичая, но никога — чрез брак. До този момент.