— Не мога да позволя да те убият — прошепна тя. — Ела с мен.
И бавно посегна към него.
Частица от съзнанието й очакваше мощните му челюсти да се впият в ръката й, но друга част — може би душата й, тъй като единствено душата можеше да се противопостави тъй упорито на логиката, — та тази друга част вече не даваше пет пари дали ще има ръка и дали ще оцелее. Боязливо докосна главата му между ушите.
Козината му бе едновременно и мека, и настръхнала. Остави го да свикне с допира й и топлината му се пропи в ръката й. Меката вътрешна част на ръката й докосваше мустаците му, усети дъха му през тънката си памучна тениска. Той промени центъра на тежестта си и постепенно се отпусна на земята с протегнати предни лапи.
В тялото й се просмука спокойствие, което зае мястото на страха. Изпита блаженото чувство на завръщане у дома, което досега й бе напълно непознато: тигърът се бе превърнал в нея, а тя — в тигъра. В една частица от мига тя разгада всичките тайнства на съзиданието, разбра, че всяко живо същество е част от всяко друго живо същество, че всички са част от Бога, свързани с любовта, че живеят на земята, за да се обичат едно друго. Разбра, че няма страх, няма болести, няма смърт. Не съществуваше нищо друго, тъй важно, както любовта.
И в тази частица от мига тя разбра също, че обича Алекс по онзи земен начин, по който една жена обича един мъж.
Стори й се напълно естествено да обгърне с ръце шията на тигъра. И още по-естествено — да допре буза до него и да затвори очи. Секундите течаха. Чу тупкането на сърцето му, заглушено от дълбоко, гърлено мъркане.
Обичам те.
Обичам те.
— Трябва да те отведа обратно — прошепна тя накрая, а изпод стиснатите й клепачи се процеждаха сълзи. — Но няма да те изоставя. Никога.
Мъркането и ударите на сърцето му се сляха.
Тя поседя известно време на земята, притиснала буза към врата на тигъра. Никога не бе изпитвала подобен покой, дори и когато седеше между предните крака на Тейтър. На света имаше толкова много зло, но не и тук. Този покой бе свещен.
Постепенно фокусира останалите. Бяха замръзнали на място, като статуи. От двете страни. Пред нея. Зад нея.
Алекс все още бе насочил пистолета срещу Синджун. Глупав мъж. Като че ли тя ще му позволи да нарани това животно. Здравословният тен на мъжа й бе избелял до тебеширенобяло, знаеше, че му причинява ужасен страх. Ехото на биенето на тигърското сърце още кънтеше в ушите й и тя разбра, че бе преобърнала света на Алекс по начин, който той трудно щеше да прости. След като всичко това свършеше, щеше да й се наложи да се изправи пред ужасни последствия.
Баща й, остарял, слаб и с посивяло лице, стоеше недалеч зад Алекс, до Шеба. Хедър бе стиснала ръката на Брейди. Децата бяха абсолютно безмълвни.
Външният свят бе нахлул отново и тя повече не можеше да остане където бе. Бавно се изправи. Продължаваше да държи ръка върху врата на Синджун, пръстите й потънаха в козината му.
— Синджун ще се върне сега в клетката си — обяви тя. — Моля всички да стоят настрани.
Тя тръгна и изобщо не се изненада, когато тигърът я последва; душите им бяха така сплетени, че той нямаше друг избор. С външната част на крака си се допираше до него. Поведе го към клетката. И при всяка стъпка усещаше, че пистолетът на Алекс бе насочен към него.
Колкото повече наближаваха целта си, толкова повече усещаше тя тъгата на тигъра. Искаше й се да може да му обясни, че това бе единственото място, където щеше да е в безопасност. Когато стигнаха до клетката, той изведнъж спря. Тя клекна и се взря в очите му.
— Ще остана при теб за малко.
Той я гледаше без да мигне. И тогава, за нейно удивление, той потърка буза о нейната. Мустаците му бръснаха шията й и тя отново чу дълбокото, гърлено мъркане.
В следващия миг него вече го нямаше. С мощен тласък на задните си крака скочи в клетката.
Чу шума от тичащи крака зад гърба си, обърна се и видя Нико и Алекс да се спускат към клетката, готови да грабнат строшената врата и да я поставят на място.
— Спрете! — вдигна ръце тя да ги върне. — Не приближавайте повече.
Т застинаха на място.
— Дейзи, махни се оттам. — Тонът на Алекс вибрираше от напрежение, хубавите му черти се бяха изострили силно.
— Оставете ни на мира.
Тя бързо отиде до зеещата врата на клетката и се обърна гърбом към тях.
Синджун я гледаше. Сега, след като отново бе в затвора си, той се бе изправил все така величествен, както всякога — царствен, отчужден от света, изгубил всичко друго, освен достойнството си. Тя бе узнала по някакъв начин какво желаеше и не можеше да го понесе. Искаше тя да бъде неговият тъмничар. Бе я избрал тя да затвори строшената врата на клетката му и да го запре.