— Никога през живота си не съм се плашил толкова много.
— Извинявай.
— Аз трябва да ти се извиня. Предупреди ме за клетките и би трябвало да ги проверя до една. Вината е моя.
— Не, моя е. Аз отговарям за менажерията.
— Не се самообвинявай. Няма да го допусна.
Синджун я близна по китката. Усети как мускулите на Алекс трепват, когато тигърът почна да я ближе.
— А сега би ли отдръпнала ръцете си от тази клетка? — попита тихо той. — Ще ме докараш до инфаркт.
— След малко.
— Това вече ми струва десет години от живота ми. Не мога да си позволя да губя още.
— Харесва ми да го докосвам. А освен това вие двамата много си приличате. Той не изразява лесно чувствата си и не искам да го обидя, като се отдръпна.
— Той е животно, Дейзи. Не притежава човешки емоции.
Тя бе в прекалено миролюбиво настроение, за да спори.
— Скъпа, ще трябва да спреш да се сприятеляваш с диви животни. Първо Тейтър, а сега пък Синджун. Виж какво ще ти кажа. Очевидно имаш нужда от животинка. Първата ми работа утре ще е да ти намеря куче.
Тя го погледна разтревожена.
— О, не, не можеш да го направиш!
— Защо не?
— Защото се боя от кучета.
Отпърво той я изгледа слисан, а сетне избухна в смях. В началото бе само едва доловимо хихикане, но скоро се превърна в богат, гърлен звук, който се отрази в стените на шапитото и проехтя над цялата площадка.
— Излиза — промърмори тя, усмихната на свой ред, — че Алекс Марков най-сетне се засмя и то за моя сметка.
Той обърна лицето й към слънцето, привлече я по-силно към себе си и се разсмя още по-дълбоко.
Синджун ги гледаше с леко раздразнение, сетне се протегна към решетката, за да близне палеца на Дейзи.
Алекс си проправи път сред групата репортери и фотографи, които бяха наобиколили Дейзи след последното вечерно представление.
— На жена ми днес й дойде множко. Нуждае се от почивка.
Пренебрегвайки го, един репортер протегна касетофончето си към Дейзи.
— Какво ви мина през ума, когато разбрахте, че тигърът е избягал?
Дейзи понечи да отговори, но Алекс се намеси, знаеше, че е толкова учтива, че ще отговаря на всичките им въпроси, докато не падне от умора.
— Съжалявам, но стига толкова. — Прегърна я и я отведе.
На средствата за осведомяване не им отне много време, за да захванат историята с избягалия тигър и репортерите заприиждаха още след първото представление, за да я интервюират. Отначало Шеба се зарадва на популярността. Но сетне чу изявленията на Дейзи за това, че менажерията е проява на жестокост и нечовечност, и побесня. Когато се опита да се намеси в интервюто,
Дейзи я погледна с невинните си очи и рече без всякакво угризение:
— Но, Шеба, на животните никак не им харесва да са в менажерията. Толкова са нещастни там!
Докато Алекс и Дейзи крачеха към фургона, той бе толкова радостен, че е жива и невредима, че нямаше кой знае колко против думите й. Тя се препъна и той усети, че вървеше прекалено бързо. Винаги правеше така. Мъкнеше я подире си. Буташе я. Караше я да се препъва. Ами ако днес се бе наранила? Ами ако Синджун я бе убил?
Изпита съкрушаващ страх, като си представи как лапите на Синджун разкъсват това малко, нежно тяло. Ако й се бе случило нещо, никога нямаше да си го прости. Беше твърде важна за него. Твърде необходима.
Усети уханието на тялото й — сладко и ароматно, с привкус на нещо по-различно, може би бе уханието на добротата. Как бе успяла да влезе под кожата му за толкова кратко време? Изобщо не бе негов тип жена, но го бе накарала да изпитва емоции, за чието съществувание не бе й подозирал, дори и когато преобръщаше логиката с главата надолу и черното ставаше бяло, а редът — хаос. У нея нямаше нищо рационално. Превръщаше тигрите в свои питомци и умираше от страх от малко кученце. Научи го да се смее. Успяла бе освен това да направи нещо, което никой не бе успявал от ранното му детство досега. Разклати непоколебимото му самообладание и може би затова сега изпитваше такива болезнени чувства.
В съзнанието му се зароди образ, отначало неуловим, но постепенно — все по-ясен. Спомни си мразовитите зимни дни, когато бе прекарал прекалено дълго време на открито и влизаше да се стопли. Спомни си как боляха измръзналите ръце, докато топлината се връщаше в тях. Болката от размразяването. Какво ставаше с него? Нима изпитваше болката от размразяващите се чувства?
Дейзи хвърли поглед към репортерите.
— Ще си помислят, че съм неучтива, Алекс. Не биваше да си тръгвам тъй изведнъж.
— Не давам и пет пари какво ще си помислят.
— Така е, защото имаш високо самочувствие, докато моето на свой ред е ниско…