Напяваше му, водена от страст, от инстинкт. Ако спреше да говори, той щеше да опита да забрави коя бе и да я превърне в някакво анонимно женско тяло. А тя не би го понесла. Тя бе Дейзи. Беше негова жена.
Затова говореше, прегръщаше го силно, препускаше с него към онова място, което се нарича единение.
И накрая тъмата отстъпи място на светлината.
— Беше свещенодействие.
— Не бе, Дейзи. Беше си просто секс.
— Хайде да го направим отново.
— Карам със сто километра в час, снощи не сме спали повече от три часа и вече закъсняваме да пристигнем в Алънтаун.
— Надут тъпанар!
— Кого наричаш надут тъпанар?
— Теб.
Той я стрелна с поглед, в очите му блещукаше дяволито пламъче.
— Само посмей да го кажеш, когато си гола.
— Няма да се съблека, преди да си признал, че бе свещенодействие.
— Какво ще кажеш, ако призная, че бе по-специално? Защото определено бе по-специално.
Тя го погледна самодоволно и изостави темата дотук. Предишната вечер наистина бе далеч повече от специална и двамата го знаеха. Усетила го бе в жаждата, с която се любиха, и в начина, по който лежаха прегърнати след това. Когато погледите им се срещнаха, в тях нямаше нищо скрито, нищо спестено.
Тази сутрин тя го очакваше да прибегне пак до старите си номера, да се нрави на начумерен и невъзможен, да стори всичко възможно, за да увеличи дистанцията.
Но за нейна почуда той бе забавен и мил. Сякаш се бе отказал от борбата си, С всеки удар на романтичното си сърце тя искаше да повярва, че се бе влюбил в нея, но знаеше, че няма да е толкова лесно. Засега бе доволна, че поне бе свалил малко гарда си.
Дъжд забарабани по прашното предно стъкло на пикапа с големи, разплискващи се като амеби капки. Беше хладна, мрачна утрин и според прогнозата, времето още щеше да се влоши. Той я погледна и тя изпита чувството, че чете мислите й.
— Не мога да ти устоя — рече тихо. — Знаеш го, нали? Писна ми да се правя, че мога. — Изражението му стана още по-тревожно. — Но не те обичам, Дейзи, а ти нямаш и представа колко съжалявам, че е така, защото ако можех да избирам кого на този свят да обичам, то това щеше да си ти.
Тя преглътна с мъка заседналата в гърлото й топка и рече:
— Пак ли за емоционалното ти изкривяване става дума?
— Не се шегувай с това.
— Извинявай. Просто е тъй невероятно…
Глупаво. Беше глупаво, но тя спести думата. Докато той вярваше, че не може да обича, ако засегне темата, тя само щеше да предизвиква отбранителните му реакции. Освен ако не бе вярно. Тази тъжна мисъл отекна в съзнанието й. Ами ако беше прав и мрачното му, изпълнено с насилие детство го бе обезобразило толкова лошо, че никога да не може да обича? Ами ако просто не можеше да обича нея?
Дъждът забарабани и по покрива на кабината. Тя погледна венчалната си халка.
— Разкажи ми как би изглеждало. Ако ме обичаше.
— Ако те обичах ли?
— Да.
— Да говорим за нещо, което не може да се случи, е само губене на време.
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не би могло да бъде много по-добро, отколкото е сега. Сега е много хубаво.
— Но няма да трае. След като свършат шестте месеца, свършва и този брак. Не бих могъл да живея в мир със себе си, като те гледам как страдаш, само защото не мога да ти дам онова, което заслужаваш. Не мога да ти дам любов, Дейзи. Не мога да ти дам деца. А това са нещата, от които се нуждаеш, Дейзи. Такъв тип жена си и без тях ще линееш и вехнеш.
Думите му предизвикаха малки експлозии на болка у нея, но тя нямаше намерение да го наказва за искреността му, като го напада само заради страданието си. Знаеше също, че не би могла да понесе повече от това и затова смени темата.
— Знаеш ли какво ми се иска?
— Предполагам няколко седмици в скъп курорт и да си направиш маникюр.
— Не. Искам да стана детска учителка.
— Така ли?
— Глупаво, нали? Ще трябва да постъпя в колеж, а съм твърде стара за това. Като завърша, ще съм минала трийсетте.
— А на колко ще си, ако не постъпиш в колеж?
— Моля?
— Годините и така ще си минат, независимо дали ще постъпиш в колеж или не.
— Сериозно ли смяташ, че трябва да го направя.
— Не виждам защо не.
— Защото в живота си съм преживяла достатъчно провали и не бих искала да изживея и още един. Знам, че съм интелигентна, но образованието ми в най-добрия случай може да се нарече несистемно, а съм и съвсем недисциплинирана. Не мога да си се представя да се състезавам с куп умни, осемнайсетгодишни хлапета със стандартното им образование.
— Може би е време да престанеш да се подценяваш. Не забравяй, че си дамата, която може да усмирява тигри.
Той й се усмихна загадъчно и тя се почуди кой точно тигър имаше предвид — Синджун или себе си. Но не, Алекс бе твърде арогантен, за да помисли за себе си като за усмирен.