— Аз съм животно. Такова, което ще ти прегризе врата, ако се доближиш до него — изръмжа Даун, показвайки отново невероятно острите си зъби.
Проклетият му пенис, се сви болезнено, по-развълнуван, отколкото би трябвало да бъде.
Очите на Сет се насочиха отново към нея.
— Вие май много обичате да парадирате с тази дума, а? — заяви той. — Тази седмица чувам това определение за пореден път. Ако наистина вярвате в това, тогава защо, по дяволите, се опитвате да се смесите с останалите от нас? Къде е най-близката килия, Даун? Ще ти помогна да се заключиш вътре.
Предизвикваше я, много добре го осъзнаваше, но просто не можеше да се сдържи. Вбесяваше го начинът, по който тя се описваше, в очите й блестеше пламък, който потвърждаваше, че тя наистина вярва в това. Разяряваше го мисълта, че това й е било набивано в ума през целия й живот. Била е само едно дете, изнасилвано от войниците на Съвета, унижавано, принудено да се превърне в животното, каквото всеки я е карал да мисли, че е.
— Мога да те убия и да ми се размине — сега гласът й беше дрезгав. — И няма да съжалявам. Ще спя толкова добре, колкото и всяка друга нощ…
— Ти не спиш — възрази Сет, гневът му най-сетне изплува на повърхността. Когато Даун го погледна, лицето й беше изпито от изтощение, а очите й — преследвани от кошмари. А Сет дори не можеше да си обясни защо му пука. — Дори едно дете може да види колко малко спиш, жено. Няма как да ме впечатлиш показвайки ми лошото си лице на Порода. Можеш да ме убиеш за един миг, но никога няма да го забравиш — той се наведе напред, без да я изпуска от очи. Знаеше, че тя ще избяга, точно както и че никога няма да я пусне да си отиде. — Никога няма да забравиш, Даун, че си убила единствения мъж, който може да те държи в обятията си, докато си преследвана от поредния кошмар, който приема коя си ти, заедно с всичките последици, произлизащи от това.
— Значи мислиш, че можеш да прогониш кошмарите ми? Като ти позволя да ме докоснеш, те просто ще изчезнат, така ли, Сет?
— Не — прошепна мъжът, виждайки я как пребледнява отново, но този път цветът й не се възвърна. — Нищо не може да ги изтрие, Даун. Нищо не може да промени миналото или кошмарите. Но аз ще бъда тук, когато се пробудиш. Вече няма да бъдеш сама и с времето, може би, кошмарите ще бъдат прогонени от по-хубави сънища.
Даун направи крачка назад, отстъпвайки, когато един нерв потръпна в ъгълчето на устните й, миг преди от гърлото й да прозвучи животинско ръмжене.
— Докосни ме и ще умреш.
Ръката й хвана пистолета, пръстите й се сключиха около дръжката с отчаяние, каквото Сет чувстваше в самия себе си.
— Дори ако ти ме помолиш? — Сет запази гласа си тих и спокоен, въпреки че беше готов да избухне заради болката стаена в очите й.
— Никога няма да те помоля, Сет — сковано изрече тя, взирайки се в него с очи, потъмнели от неосъществени мечти. — Никога няма да моля, независимо дали го искам или не, независимо от обстоятелствата. Никога. Разбираш ли ме? Никога няма да легна под теб, самозаблуждаваш се…
— Тогава легни върху мен.
Младата жена трепна, очите й се разшириха и преглътна с мъчително, конвулсивно движение.
— Някой от останалите ще дойде по-късно, за да обсъдите срещата със сестра ти. Аз имам работа за вършене.
— Даун — Сет се изправи на крака, когато тя се обърна, предполагайки какво ще се случи. Изражението му не се промени, щом тя се завъртя към него, изваждайки пистолета от кобура с опитно движение. Насочи го към средата на гърдите му, като го хвана с две ръце и пръст на спусъка.
Сет се загледа в оръжието за един дълъг миг, преди да вдигне очи към нейните. Видя сълзите, плуващи в тях и агонията, отразена там.
— Не се ли измори да бъдеш сама? Аз да — Сет не направи друго движение, само я гледаше, гърдите му се стягаха от емоции, които не бе сигурен, че му харесват, и желания, които знаеше, че тя никога не би могла да приеме.
— Стой далеч от мен — гласът й беше силен, нетърпящ никакъв отказ, изострен от воля и решителност. — Стой настрана, Сет, или и двамата ще съжаляваме.
Даун прибра оръжието, завъртя се и почти избяга от къщата. Сет чу затръшването на входната врата и почувства отсъствието й по начин, който не можеше да обясни, дори на себе си. Съжалението го изпълни, блъсвайки се силно в него.
— Беше голяма грешка да й позволиш да го разбере, човече — Тайбър пристъпи от кухнята, безшумен като животното, чието ДНК носеше, и влезе във всекидневната.