— Няма проблем, момче-котка. Само не започвай да мъркаш, защото сам ще се застрелям — Кейн сви рамене, чувствайки се неудобно от внезапната промяна на настроението на другия мъж.
Тайбър се засмя подигравателно, поклащайки глава в отговор.
— Калън е прав — каза той. — Ти наистина не си знаеш интереса! Един ден, някой ще те убие заради тези обиди.
— Да, да — изсумтя Кейн. — Надявах се да чуя чистата ти възхвала от най-дълбоките бездни на ада. Ти може и да нямаш работа за вършене, но аз съм затрупан със задачи. До по-късно, мъркаща торба.
— Ти си в беда, сестричке — Шера трепна, когато гласът на Тайбър отекна нагоре по стълбите, след като Кейн излезе. — Трябва да призная, той е луд по теб.
Шера беше проследила сблъсъка, изумена от това колко лесно Кейн бе успял да разсее гнева на Рони. Но освен това беше забелязала и нещо друго. Бе видяла начина, по който се напрягат раменете му, проблясъка на загриженост в очите му. Беше го грижа.
Шера поклати глава, осъзнавайки колко много се безпокоеше той за всички тях. Това не беше първия път, в който укротяваше нечий гняв, вместо да позволи ситуацията да се превърне във взривоопасна. Раменете му бяха широки и мощни, но тя се питаше колко дълго още ще могат да носят тежестта на проблемите, която толкова често поемаха.
— Да, осъзнавам това — докато слизаше надолу по стълбите и се насочваше към входната врата, Шера оправи черното си яке и нагласи комуникационния апарат на ухото си. — Знам го от доста време, Тайбър.
Бе попаднала в беда от първия ден, в който Кейн се появи в живота й, в онази проклета лаборатория.
Тайбър поклати глава, докато се приближаваше към нея, а зелените му очи бяха по-тъмни от нейните и много по-проницателни. Той пое дълбоко дъх и челото му се смръщи.
— Ходи ли да се видиш с Док вече?
Шера поклати глава.
— Все още не. Обадих се и му казах, че ще отида по-късно, защо?
Тайбър поклати глава отново, а веждите му се свиха.
— Не съм сигурен, само проверявам да не пропуснеш срещата. Миризмата ти се е променила по някакъв начин, но не мога да определя как.
Шера сви рамене. Това се беше случвало и преди, но не значеше нищо съществено. Обикновено Даун беше тази, която забелязваше дребните разлики, а не някой от братята й.
— Ще го направя този следобед. По-добре настигни Рони и виж дали ще ти позволи да продължиш да живееш. Ще кажа на Даун да ви чака в къщата на Лоурънс по-късно. Повече няма да можеш да я държиш настрана.
— Да, вече разбрах това — изръмжа Тайбър раздразнено. — Ще разкъсам нечий врат на две, ако разбера кой е допуснал изтичането на информация. Веднага, след като Рони ми позволи да разбера точно какво е открила.
Шера се ухили развеселено. Това беше забавно. До миналата година, Тайбър бе един от най-спокойните сред Породите. Точно както се бе случило и с Калън, нервите и на двама им бяха опънати заради отговорността, която носеха към половинките си и неродените си деца.
— Успех тогава — тя спря, за да го потупа по рамото, преди да отвори входната врата и да тръгне през ведрия, свеж въздух на ранния есенен ден. Листата бяха оцветени в стотици нюанси на кафяво, червено и зелено, като предвестник за наближаващата зима. Цветовете заслепяваха очите, и не за първи път изпълниха Шера с чувство на удивление.
Обаче днес това чувство беше по-ярко от всякога. Шера усещаше как я изпълва ново усещане на сила, то сякаш заливаше тялото й, и макар да бе прекарала нощта и ранните сутрешни часове крещейки под яростните тласъци на Кейн, осъзна, че още го желае. Още има нужда от него.
Не беше изгарящата, мъчителна болка от преди, а едно напомняне, пулсиращо ехо, което вибрираше в тялото й и я караше да си припомня изминалата нощ с лека тръпка на копнеж.
Слаб сигнал в ухото й я предупреди, че някой иска достъп до личния й канал. Шера вдигна ръка и завъртя копчето, което блокираше всички, освен лицето, търсещо частен разговор.
— Здравей, прекрасна моя — гласът на Кейн, нежен и развеселен, изпълни главата й, звучеше натежал от спомени за нощта, която бяха прекарали заедно.
Шера се усмихна и поклати глава при тона му.
— Би трябвало да работиш, жребецо — напомни му тя, като едва не се засмя при спомена за това как тази единствена малка дума бе успяла да възпламени либидото му.
— О, лоша си — изсмя се мъжът. — Може би трябва да те напляскам.