Калън се облегна на кухненския плот и скръсти ръце пред гърдите си.
— Кейн е суров мъж. Най-твърдият, който се е раждал някога. Но е добър човек, Шера. И въпреки сарказма и подигравките му, той показва на хората, на които държи, колко го е грижа, по единствения начин, който му е известен. Като убеждаваш себе си, че не го обичаш, нищо няма да постигнеш. Аз знам, че е така. Разбрах го откакто ви видях за първи път заедно. Може би вече е време и ти да го приемеш.
Тринадесета глава
Беше объркващо да осъзнаеш, че битката, която си водил, е била безсмислена. Докато стоеше на балкона, взирайки се в тъмнината, Шера призна истината пред себе си. Беше загрижена за въздействията на разгонването върху Кейн и това не беше толкова лъжа, колкото прикритие. Ако се фокусираше върху това, тогава нямаше да й се налага да се вглежда в себе си или в собствените си страхове.
Проблемът не беше в това да го обича отново. Винаги го бе обичала. От мига, в който го видя за първи път в лабораторията, сърцето й му принадлежеше. Щом прие, че изпитва тази любов, позволи на съпротивата, която я бе защитавала през всичките години да се разпадне. Съпротива, която я държеше силна и я предпазваше да не загуби разума си през онези мрачни, замъглени от болка дни, преди Калън да успее да ги измъкне от там.
Бе убедила сама себе си, че не изпитва любов, а омраза. Когато вече не можеше да мрази, се бе уповавала на мисълта, че не обича. Но не беше така. Щом се чувстваше сякаш нещо в нея ще избухне, значи обичаше Кейн Тайлър. А това бе слабост. Най-лошата измежду всички.
Едва не умря, когато го изгуби. През онези първи дни, в които Дейън я убеждаваше, че Кейн си е тръгнал и никога няма да се върне, бе пожелала да умре. Докато не разбра, че носи неговото дете. Мисълта за това бебе я направи по-силна, помогна й да се отдръпне от ръба, към който сега отново приближаваше. Беше имала време да убеди себе си, че го мрази, че не се нуждае от него. Когато загуби бебето, тази омраза й даде сили. Помогна й да оцелее, но живееше по навик. Съществуваше.
А сега какво? Вече не можеше да се самозалъгва. Сега Кейн бе тук. И каквито и чувства да изпитваше към нея, тя ги унищожаваше със своята упоритост.
От гърлото й се откъсна ниско, отчаяно ръмжене, когато влезе в стаята и закрачи из нея. Страдаше за него. Чувството я измъчваше, душата й щеше се пръсне от мъка и все пак, не можеше да се насили да отиде при него, не можеше да му каже онова, което той искаше да чуе.
Не можеше да изпита облекчение. Нямаше го и Кейн. Той я бе затворил в имението, изтъквайки някакви несъществени причини, на които не бе повярвала нито за миг. Тук имаше достатъчно пазачи, ако отново ги нападнеха. Кейн я искаше близо до себе си, искаше да я защитава, да я пази. Да я задуши.
Шера усти как гърдите й се стягат при тази мисъл. Той искаше да я докосва, не само за да прави секс с нея, а защото имаше нужда от това. А тя сдържаше всяко свое желание и не си позволяваше да направи същото.
Защо? Защо беше толкова упорита, толкова твърдо настроена срещу интимността, която той искаше да сподели с нея? Защо го правеше, след като и сама го желаеше?
Дъхът заседна в гърдите й при осъзнаването на тази истина. Ако си позволеше да приеме реалността, какво щеше да се случи, ако отново изгубеше Кейн? Ако го убиеха или се умореше от нея? Как щеше да го преживее тогава? Това беше истинската бариера между двама им. Не беше заради загрижеността й, особено като се имаше предвид факта, че няма за какво да се безпокои. И двамата бяха в период на разгонване, и Шера знаеше, че физическият дискомфорт на половинката й сега е дори по-голям от нейния собствен. Това личеше по напрежението в раменете му, в липсата на сън, изписана по лицето му. Сам се погубваше. Тя го погубваше.
Младата жена сведе глава треперейки и излезе отново на балкона. Усети как студеният въздух я обгръща, но студът вътре в нея й въздействаше много повече от времето.
Погубваше и двама им, а Кейн заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше повече от една жена, чиито сънища често бяха обсебвани от кошмари, жена, чието сърце бе белязано от миналото, за което нито един от тях не можеше да бъде обвиняван.
И въпреки това Шера още го винеше. Младата жена въздъхна тежко, борейки се със сълзите, които напираха в очите й и стягаха гърдите й. Все още го винеше, не само защото я бе изоставил или заради загубата на детето им, а заради собствената си неспособност да преодолее болката.