— Ъм… по-скоро няма да бъде. Помниш ли кога последно сте говорили?
Той присви очи.
— Защо? Стефани, какво има?
— Името ми е Валкирия — колебливо го поправи тя.
— Валерия?
— Валкирия, с „к“. Валкирия Каин. Остави ми тази къща в завещанието си.
Той се опули.
— О. О, не.
— Да.
— О, божичко, значи съм… знаех си, знаех, че съм в опасност, когато се сдобих със Скиптъра на Древните, но, но… Кажи ми истината, окей? Просто бъди напълно, брутално откровена, кажи ми, без да увърташ. Мъртъв ли съм?
— Да.
Гордън скри лице в шепи.
Валкирия го изчака да вдигне поглед. Когато той не го направи, тя потърси думи, с които да запълни тишината.
— Разбирам, че си шокиран…
— Как умрях?
— Нефариан Серпин те уби — каза Валкирия, колкото се може по-внимателно, предвид обстоятелствата. — Е, уби Гордън. Който си ти, предполагам…
— Серпин ме е убил? Значи притежава Скиптъра! Бързо, Стефани, нямаме време за губене…
— Не се тревожи, мъртъв е. Скълдъгъри го уби миналата година.
— А… — Устремът на Гордън се стопи. — Значи познаваш Скълдъгъри?
— Учи ме на това-онова.
— А Скиптъра?
— Вече не представлява заплаха.
— Разрешихте ли пъзела? С брошката и пещерите?
— Да. Много умно от твоя страна.
— Пъзелът беше моя идея — поизпъчи се чичо й. — Истинският Гордън искаше просто да остави ясни инструкции в случай, че нещо му се случи, но го убедих да сътвори тази загадка. Прави цялата работа по-специална, не мислиш ли?
Долната му устна потрепери.
— Добре ли си? — попита го Валкирия.
— Не съвсем. Аз съм спомените на един мъртвец. Опитвам се да видя смисъла на съществуването си. Вдигна ли се много шум като умрях? Обявиха ли национален траур?
— Не мисля…
Той се начумери.
— Но аз бях бестселъров автор! Обичаха ме! Ами минута мълчание в цялата страна?
Валкирия смутено потри длани.
— Минута? Не зная дали е била официална минута, ако ме разбираш, но май че забелязах как хората бяха… по-тихи… от обикновено…
— А продажбите?
— Е, ами последните ти две книги се изстреляха право в челната десетка.
— А последната ми книга? С нея какво става?
— Ще я издадат след три месеца.
— Тя ще се продава добре — потри брадичка той. — След като съм мъртъв.
— На погребението ти беше пълно с хора. Плачеха, повтаряха колко си бил велик, колко много ще им липсваш.
Ехо-Гордън осмисли това и кимна.
— Наистина ще им липсвам. А и си бях доста велик. — Внезапно лицето му доби кисело изражение. — Берилия там ли беше?
— Да, беше — засмя се Стефани. — И направи всичко възможно да изцеди всяка сълзичка и да попие цялата симпатия.
— Никога не съм я харесвал тая жена. Все предполагах, че Фъргус ще направи по-добър избор. Не много по-добър, де, той винаги е имал характера на мокър парцал. Но всяка би била по-добре от Берилия. Гордън им остави лодка, нали? Как реагираха?
— Фъргус се умълча, а Берилия се разписка.
Ехо-Гордън плесна с ръце и се разсмя.
— Ех, ще ми се да съм бил там. Зрелището си е струвало. Ама сме едно семейство, а?
— Говори ми. Всъщност, утре вечер имаме семейно събиране.
— Ъм, какво? Гордън, ти си мъртъв!
— Просто сложи камъка в джоба си и ме остави в някоя празна стая, за да зяпам фамилия Еджли и да се посмея. Или пък ще се престоря на призрак и ще погна Берилия.
— Това би било наистина зряло, но не мисля, че ще ходя. Трябва да спасим света утре вечер, така че…
— А, разбира се. Но ако промениш решението си…
— Ще те взема, обещавам — ухили се тя. — И тъй, каква е тази стая? Какви са всички тия неща?
Гордън не можеше да скрие гордостта от гласа си:
— Това, скъпа моя племеннице, са предмети от магическо и историческо значение. Толкова са редки, че мнозина колекционери биха убили да се сдобият с тях. Сериозен съм — има например една жена…
— Чайна Сороуз?
— Значи си я срещнала. Да, Чайна. Ако знаеше за съществуването на тази малка колекция, не би се спряла пред нищо да я притежава. Затова може би не би била добра идея да й споменаваш за нея. Знаеш ли, доста време бях влюбен в нея.