Дан не улови ни видим, ни звуков резултат от техните опити да разбудят в себе сексуални желания, но въпреки това — като да бе пропуснал нещо — старицата се свлече с пъшкане на килима, отпускайки се изтежко ту на единия, ту на другия лакът и разтвори замрежените си от вени крака. Мъжът още по-предпазливо коленичи между тях, подпря се на едната си ръка, а другата с треперливо бързане напъха между себе си и нейния корем. Краката й запроритваха, сякаш тя издъхваше под тежестта му.
Жалкото и безсмислено със своята закъснялост човешко съешване не предизвикваше у него каквото и да било съпреживяване до момента, когато излъчванията му се завихриха и го блъснаха силно през стъклото. Двойно по-силна бе вонята, която бликна от усилията на двете тела, та неговият електронен „нос“, умеещ да различава над хиляда миризми, едва не зави от възмущение. Така ли смърдеше човешката любов?
От него самоволно изхвръкна един от многобройните му крайници и с отмъстителен гръм се стовари върху стъклото на прозореца. Едновременно с това обаче той съзря на тротоара под себе си купчинката проследили го младежи да се самоокуражава. Виковете „Ето го! Там е!“ го прогониха от прозореца, та нема време да възприеме комичната паника на двамата старци да излязат от своето сплитане, опитите им да скрият срама си пред внезапното нападение. Дан прелетя над главите на младежите, от които излитаха вълните на модната сред студентите ксенофобия, и кацна върху покрива на паркираното край отсрещния тротоар превозно средство. Някой от изкуствените интелекти в него бе съобразил как да опази младежите от тежкото му тяло, как да го отпрати върху празния автомобил.
Покривът на колата изкрещя от ламаринена болка под него, а прозорците на околните сгради се заотваряха тревожно, за да търсят източника на шумната катастрофа. Сплотени от своето храбро лекомислие, студентите се втурнаха безогледно през платното на улицата. Внезапното им пресичане задейства радарните спирачки на автомобилите и улицата мигом се задръсти от тях. Редките минувачи по тротоарите също замръзнаха по местата си в очакване на полицията. В този век на пренаселеност, ксенофобия и тероризъм полицията беше многобройна, добре обучена и безогледно жестока спрямо всеки нарушител на трудно поддържания ред. Но самоопияняващата се смелост на младежите, решили на всяка цена да заловят непознатото им същество, предизвика у него гъдела на палаво приобщаване. Дан ги изчака да наобиколят смачкания автомобил и повторно скочи нагоре. Този път стигна чак до третия етаж на най-близката сграда, привлечен от навелата се през прозореца любопитна моминска главица. Шамарчето, което единият от крайниците му нанесе на хубавкото женско личице, вместо гальовно, излезе обаче неотмерено силно. Момата се дръпна навътре, спъна се в нещо, падна по гръб на пода и се вцепени от ужаса си. А Дан се отблъсна от перваза на нейния прозорец и се спусна съвсем близо до скупчената за нови действия на тротоара хайка. Групата се пръсна по всички посоки като от внезапен взрив. Триметровата риба победоносно вирна чукообразната си глава на мястото на младежите.
Прозорците с трясък се затваряха. Клаксоните на отдалечените коли, чиито водачи не виждаха причината за спирането, заозвучаваха улицата. Радарните им спирачки бяха блокирали и техните колела, за да избегнат нежелани сблъсъци. От входовете на сградите тук и там боязливо занадничаха човешки глави. Дан позна в някои от тях преследвалите го младежи. Страхът им като че ли доразпали у него желанието да разбие скования ред на улицата, защото тъкмо той внезапно бе въплътил подчинеността на човека и неговото самоунижение.
Не, този човек не заслужаваше снизхождение! Той сам бе виновен за робството си! Осъзнал се някога като господар и владетел на природата, след това той сам бе се превърнал в безволева играчка за силите на техниката и властта. Уж божествената му същност нямаше вече никаква стойност за тези сили. Покорил им се, той дори не усещаше в историческата си самозаблуда своето робско обезценяване. Послушно бе превърнал цивилизацията си в цивилизация на пътните знаци и се разтреперваше, когато някой — като младите терористи, у които сляпо бе се разбунтувала природата — откажеше да ги спазва.
На тази ли робска техноеволюция бе рожба той или е зародиш на по-разумен вид човек?
Въпросът, който си зададе, продължи да го държи щръкнал край бордюра, плашещ хората с необичайния си вид и с мистичната си неподвижност. Насред замръзналата от страх улица, чиито клаксони замираха в далечината като стонове на примирението. Разработките му на самоорганизиращите се системи — нов синтез между покорния автоматизъм на машината и нелинейните двигатели на живите организми — определено водеха натам човекът отново да се осъзнае във Вселената като уникална, закономерно самосъздала се висша форма на организация, но то единствено е в състояние целенасочено да твори. Донесли му признателността и на Нобеловия комитет, тези разработки му се сториха сега наивни пред ирационалните сили, налагащи реда и дисциплината на тази улица. Наивни — и с недоумението си, например, за какво са му необходими на човечеството тези безкрайни потоци от коли! Нима най-великите открития в историята не са правени, когато човекът кротко си е подтичвал пеш из полето и свободно е вдигал любопитни очи към небето?