И сякаш прегладнели за действие, датчиците и сензорните устройства в него самопроизволно прогониха от сетивата му целия този свят. Изведнъж го хвърлиха в безначалието и безкрая на една вечно движеща се невидима за човека картина. Невъобразимо плътният и пъстър хаос от електрони, лъчения и частици го замая и кой знае колко време щеше да го държи подвластен на магията си, ако не бяха го разтърсили с гръмотевиците си ирационалните сили на човешкия ред.
Пред очите му се върна налудничаво зловещата в своето онемяване картина на скованите от страх лица. Светофарите по всички околни кръстовища бяха предизвикали обездвижването на целия квартал в очакване на стоящите над хора и коли сили. А те не бяха закъснели да се явят, приели вида на полицейски хеликоптери. Бяха три и един през друг и с гневно ръмжене сипеха над колите своите бомби-заповеди:
— Остани там или ще стрелям! Стой на мястото си или ще стрелям!
„Бомбардираха“ него, затова спасението му бе в гмуркането сред колите. Никой не би стрелял, когато съществува опасността да улучи други. Дан измъкна от себе си два допълнителни двигателни крайника, отблъсна се силно с тях, включи газоструйния двигател и се бухна в замръзналата река от коли. Макар и обезшумени с гумени и пластмасови смукала, крайниците му замачкаха тънкия метал на покривите. Улицата оглуша от истеричните писъци на жените в колите, от крясъците на водачите им, от полицейски свирки и клаксони. Звуковият хаос нарасна до всеобщо обезумяване. От висотата на контролните кули по околните кръстовища, десетократно усилени, го занадвикваха заповедите на регулировчиците. Светлинните сигнали навсякъде пламнаха в червено и в почти целия университетски градец, макар и със скърцащо нежелание, колите послушно загасиха моторите си. През прозорците им се запровираха изплашени и неразбиращи глави, които внезапен трясък над тях ги караше да хлътват като отсечени зад спирачните възглавници. Защото фантастичното същество продължаваше безцеремонно да мачка под себе си покривите на спрелите автомобили. И никой не забеляза — по-късно щяха да го установят, — че въпреки привидната си безогледност, то бе стъпвало само там, където на задните седалки не седяха хора. Единствени младежите, окуражени от ниския полет на полицейските хеликоптери, се втурнаха между колите. Безуспешно и като че ли повече на игра те се опитваха да заградят ту на тая кола, ту на оная разбеснялото се чудовище, а то все надскачаше протегнатите им ръце и все повече ги увличаше в нещо, което много приличаше на шумно забавление.
Полицейските хеликоптери се спускаха в не по-малко напразни опити да изкарат нарушителя от средата на улицата и отскачаха с разочарован рев, а високоговорителите им прегракваха в своето шаблонно:
— Спри или ще стрелям! Спри или ще стрелям…
Дан обаче продължаваше да се къпе в сладостните вълни на паниката и сигурно би подскочил, за да хване някой от пикиращите хеликоптери за ските и да го хвърли на земята, ако всичките изкуствени интелекти в него не се надвикваха безгласо в мозъка му, че колкото и да презира в този момент хората, той все още се числи към човечеството. Наистина го ненавиждаше и наистина не се боеше от това кресливо човечество, което единствен страхът обединяваше. Ако пуснеше датчиците си, сигурно би видял паниката му и в неговите радиовълни. Ето, студентите, които го преследваха, непрекъснато увеличаваха броя си, викаха по джобните си мобифони колеги и приятели, а те пристигаха с щанги и измъкнати от някъде колове, което рязко увеличаваше тяхната храброст и опиянението им от гонитбата. И добре че бяха все пак студенти в прославен университетски град, иначе неминуемо щяха да извадят някой и друг пистолет!