Дан млъкна внезапно, оставайки комисията още известно време да очаква продължение на казаното, заприличало на мелодична драматична поема. Накрая новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии като че ли се опита да изрази общото в мнението на комисията, но го направи много колебливо и с много чувство за вина:
— Дан, нямаме право да те пуснем в живота, преди да установим точните граници между теб и киборгите. Преди да сме изучили още редица основни неща, които…
Киборгът Дан го прекъсна с мелодичен вик:
— Приятели, не е ли човешко да не искаш да бъдеш човек?
15.
Думите му звъннаха заедно със стъклариите в лабораторната зала като мелодичния стон на внезапна и нелепа камбана. Киборгът Дан не знаеше кое в него го изрече и защо го изрече, но не му оставиха време да се запита. Комисията веднага го заобстрелва с разтревожени гласове. Психологът пак изпревари колегите си:
— Мразиш ли човека, Дан? Докато вилнееше из града, май го мразеше, а?
— Никаква омраза не съм изпитвал, докторе! Пълно безразличие, казах ти! Макар, между нас казано, той да си заслужава и повече от омраза…
— Пакостите, дето извърши, говорят за това — присъедини се към колегата си психокибернетикът.
— Ако държите на всяка цена да ми припишете някакво чувство — рече мозъкът на Дан, — по-точно ще е нещо като студено презрение. Едно студено презрение към тия впаникьосани от внезапното безредие същества, които прекалено са свикнали с просташкото си самочувствие да са върхът на сътворението.
— Ама никакви ли други чувства не изпита? — обади се заради хората неврохирургът, а колегата му изглеждаше не по-малко обиден.
Проснатата върху металната маса акула-чук изглеждаше мъртва, докато някъде из разперената й глава не заизлизаха думите една по една, бавно, сякаш синтезаторът сега се учеше да ги подрежда.
— Приятели, един от основните митове на човека е вграждането на човешката душа във важен строеж, за да бъдел той устойчив. Не знам дали наистина са правени такива жертвоприношения или е само красив символ, но никъде не съм чел някой да е запитал вградената душа как се чувства там.
Макар от броеницата фасетни очи на киборга да не се отгатваше накъде и кого точно гледа, комисията разсеяно зазяпа към стените и прозорците. Само Виктор Аройо — вероятно заради роднинството си — реагира с усмивка. В нея обаче имаше силна доза ожесточение:
— Сигурно те измъчваме, Дан, но ти сам си избра тази съдба. Пък ние, като последни глупаци, се оставихме да ни кандардисаш да поемем отговорността. Съгласи се, че въпросът е от най-важните…
— Ако и ти ще ме питаш за емоциите, Вик, дай да приключим с тях! Има ли физика на твърдото тяло, има! На високите енергии — има. Е, аз навярно ще мога вече да напиша учебник по физика на човешкото страдание. Не, разбира се, не оная просташка физиологична болка, която преглъщаме с някое хапче, а на оголеното, озъбеното, осъзнато страдание! Страданието от раздялата завинаги.
Ожесточението сякаш също се озъби сред черната брада на Виктор Аройо и като че ли придаде повече достоверност на разбойническия му вид.
— Не знаех, че си бил толкова наивен да си въобразиш, че ще се отървеш от страданието! Да живееш, значи да страдаш. Да страдаш, значи да си намерил смисъл в страданието.
— Да де, да! Баналното утешение на психоаналитиците! Но от вас ми се ще да се отърва поне за днеска! Хайде, оставете ме сега да търся онова, дето му викате душа. Ако случайно я намеря, ще ви сигнализирам.
Наставаха нерешително от местата си, защото изпъждането беше толкова мелодично, че се колебаеха да му повярват. Дълго борил се в себе си с обидата, Бьорнсон рече примирително:
— Ти сам поиска да те изключа. От себе си ли се боиш?
— Искам вие да не се боите от мен, Бор. Нали трябва да ме изследвате!
Психологът веднага се заяде:
— Значи все пак изпитваш морална отговорност! Само към нас ли или…