Унищожете вашите идоли или унищожете себе си — подхвърляше му като тема една мисъл на древния философ Фридрих Ницше енциклопедичният компютър, конструиран да подпомага неговите разсъждения. Даниел Димих и преди бе се запитвал защо прославеният институт, който оглавяваше, защо всички научни институти по Земята не успяваха да унищожат идолите на човечеството. А вместо да се заемат с унищожаването им, бяха се самоподчинили на неговото оцеляване, не дори и на оцеляването му, колкото на ненаситна нечовешка лакомия за удоволствия и удобства. Но само бе се запитвал, бързайки да се скрие в радостите на откривателството. Може би затова сега бе му трудно да разграничи „студеното презрение“ от равнодушието. Побоя се обаче да се насилва, защото неизбежно щеше да опре до същия извечен въпрос за самоопределението.
Кой беше той и кому щеше да служи в този си вид — на оцеляването на хората или на техния ненаситен търбух?
ЧАСТ ВТОРА
1.
Кибернетичното тяло не му доставяше приятни или неприятни усещания. То бе сякаш отделено от него, той не усещаше дори да му е подчинено. Основния регулатор в поведението на живия свят — принципът удоволствие-неудоволствие, не бяха успели да постигнат, когато конструираха Голема. Останаха си при програмираните механични „рефлекси“. А за мозъка Дан оставаше пък само умозрителното доволство от скоростта и всеобхватността на информацията, доставяна му от това тяло.
Нощният подводен свят разтваряше пред него своите тъмни и по-светли завеси, зад чийто и температурни разлики се криеше често някое лакомство за любопитството му. Веднъж очаквателно замръзваше неизвестно дълбоководно същество, вперило в него огромни очи. Друг път неизвестните същества сами бързаха да светнат насреща му с фосфорните си фенерчета-очи, сякаш му даваха светлинни сигнали. Случи му се и нещо, което би трябвало да го разтревожи. Светът зад току-що разтворилата се пред него завеса, макар и мигом измерен от уредите му, се оказваше фантастичен мираж, щом той се гмурнеше в него. А многобройните му фасетни очи можеха да се закълнат, че са видели и Нептун, и русалките му, и приказния му подводен дворец, гъмжащ от тритони, октоподи с човешки глави, морски коне.
Дан провери данните, които му доставяха компютрите, и се увери, че макар и само мозък, той си оставаше способен да се съпротивлява на логиката на реалността — ако имаше такава, разбира се. Иначе защо човекът още от мига, когато е станал хомо еректус, вдигайки глава върху двата си крака и се е огледал от високото, се е видял в непознаваем, не особено приятен свят, та веднага почнал да си съчинява паралелните светове на изкуството, на приказките и виденията?
Слава богу, самото кибернетично тяло автоматично записваше достоверността на картината за бъдещите изследователски екипи, та халюцинациите не я застрашаваха! Но наистина ли не я застрашаваха и какво точно не застрашаваха?…
Примамиха го светлините на туристическа подводница, сторила му се отдалеч също мираж, и той изостави разсъжденията си за реалността. Помисли си, че не би било зле да почука на дебелото панорамно стъкло, зад което вероятно още киснеха зяпачи с чаша алкохол пред себе си, но вече бе правил подобни лудории из града, без да изпита приятно чувство. Па и те едва ли щяха да се изплашат, усещайки се в безопасност зад стъклената броня. Затова побърза да легне в първата зърната яма на дъното, за да не го уловят ехолокаторите на подводницата.
В този претъпкан от комуникационни уреди век бе трудно да се скриеш. Затова бяха прибегнали до една позабравена форма за връзка с катера, та да съхранят донейде тайната. Отначало на всеки три часа, а след второто денонощие на всеки пети час Дан трябваше да изплува на повърхността и да „изстреля“ събраните сведения, закодирани в триминутно предаване. В тези три минути специалният му предавател нагнетяваше тричасова информация.
Методът бе използван, в по-примитивен вид естествено, още миналия век от бойните подводници, за да не бъдат засечени от врага им. И тъкмо защото бе военен метод, след забраната на военните подводници цивилните оператори бяха го забравили и навярно се звереха сега какви ли ще да са тия внезапни, кратки и неразбираеми радиопредавания ту тук, ту там из морето. А сетил се за това, Дан не можа да не се запита с какво всъщност е по-близо до подводния свят от тия „дрисльовци“, които някога са развихряли и под водата своите войни, а днес си плащат за подводните развлечения, имитирайки любопитство. Сетивата-датчици ли го отличаваха? По-голямата свобода на движение ли? Или това, че рибите не се плашеха от него?