Изключеше ли двигателя си и се запридвижваше с крайниците, скъсени като плавници, той заприличваше на огромна мързелива риба, която изглеждаше безопасна за тях. Той умееше вече и да нагажда собствения си приемателно-предавателен уред на техните вълнови излъчвания, за да пофлиртува с рибите, макар и да не разбираше сигналите им. А „светът на мълчанието“, както от древни времена бяха наричали морските недра, се превърна за необикновено чувствителните му слухови рецептори в свят, пронизан от разнообразни шумове и звуци, свят със своя като че ли основна мелодия и непозната ритмика. Не, човешкият мозък си оставаше чужд на тази вселена, с каквито и средства за познание да го въоръжиш! А онези, които бе почнал да нарича в себе си „дрисльовци“, откакто сам бе се избавил от биологичната потребност, съзирайки и тук някакъв символ, също си оставаха по-близо до него от всяка живинка в подводния мир. И от това прозрение — ако и то не бе отново сетивна измама — той неочаквано изпита нещо като разочарование, което би трябвало да бъде неприятно усещане.
Анализаторно-оценъчният блок, където най-напред постъпваха всички сигнали, се стараеше да ги обработва всестранно, преди да ги препрати за последно решение в мозъка му. Тук обаче му ги даваше често недообработени, защото и за него те бяха си оставали чужди. Въпреки това неведом някакъв механизъм поддържаше волята за знания в неговия разум, пречеше му да се отчае от безсилието си. А тя никак не беше малко и успешно заместваше волята за живот у всяко нормално същество. Иначе той вече бе се запитвал: Що за суета да смяташ своя мозък за толкова ценен, че да настояваш човечеството да похарчи купища пари да удължава съществуването му? Още ли признание искаш? И за какво ти е то, щом си изпълнен с презрение към тия, от които единствено може то да дойде?…
Бе се запитвал, без да изпита нито болка, нито разкаяние, нито способността да упрекне себе си. Стремежът към признание си оставаше онази форма на себеизтъкване, на проектиране на собствената си ценност върху външния свят, която от всички примитивни страсти е може би най-човешката у човека. Наличието й показваше, че човешкото у него е още живо, макар повечето други страсти да изгоряха в крематориума заедно с недъгавото му тяло. И той би трябвало най-малкото още да обича себе си, защото желанието за признание е яко завързано за себелюбието. Не усещаше обаче и кой знае каква привързаност към онова, вътре в торпилата-акула, което бе той или неговият мозък. Съзнаваше единствено, че в този мозък е настъпила невъобразима бъркотия и че любовта му към себе си представляваше по-скоро надеждата в тази бъркотия все някога да настъпи някакъв ред.
Акулообразният киборг, охраняващ го отвсякъде, притежаваше дори малка бластерна пушка, умееше да вади някъде от корема си лазерни ножове за рязане и дупчене, да хвърля едно вълшебно ласо от пяна, с което да придърпва желаното към себе си, но и това правеше по строгите закони на киборгизацията. То нямаше нищо общо със себелюбието. Самозащитата чрез нараняване или унищожаване на враждебно живо същество бе на последно място в йерархията на запрограмираните електронни рефлекси. Те се задействаха само ако трябваше да предотвратяват неминуемата гибел на най-ценното в себе си — човешкия мозък.
— Нямаш ли доверие на собствения си мозък? — позволи си ироничната закачка зет му Виктор Аройо, когато обсъждаха защитните механизми на киборга още върху компютърните чертежи.
Даниел Димих вече не търпеше никакви шеги със своето бъдеще. Отвърна по-назидателно, отколкото бе прилично:
— Ако ти имаш пълно доверие на своя мозък, значи си доста далеч от образа на добрия учен. Ами ако ми хрумне да се самоубия? Ще ми оставите ли тази възможност? Или ако полудея и започна да си отмъщавам на хората? Човешкият мозък, драги, често е ирационално агресивен. Пък тоя киборг ще струва милиони!
Вграждането на човешки мозък в киборга не опростяваше неговите управленчески функции, усложняваше ги неимоверно. Затова се и споразумяха поне през целия пробен период, а той включваше и морското му пътешествие, киборгът да си остане изцяло подчинен на собствените защитни механизми. Нали „никой не е справедлив съдия на самия себе си“, повторно си спомни вече в морето Димих старата мисъл на Лок и пак не разбра сама ли изплува в него, или му я подсказа някой от изкуствените интелекти. Но още се усещаше съгласен с непритежаването на власт над оръжията и охранителните системи на своето ново тяло.
Той изплува бавно, с изключен двигател на повърхността и легна върху кротките вълни, които го полюшваха в среднощния си унес. Могъщите му сетива автоматично огледаха водното безбрежие наоколо и успокоени се впериха в небето над него. Безбурно като морето, то бе обсипано от студени, бледи звезди, които още не бяха успели да отчаят човечеството със своята незаинтересованост към неговата съдба. Времепространствата между тях още не обезкуражаваха хората с обезсмислянето на знанията, които биха могли да бъдат донесени оттам. Дали защото тази вселена, в която то съществуваше, така слабо присъстваше в съзнанието на масовия човек? Който не се и запитва, както не се питат и рибите, защо около тях има само вода? Докато такива като него не можеха да живеят, без да изстрелват въпроси около себе си. А най-голямо удоволствие като че ли им доставяше тяхната способност да извършват критическа работа върху собствената си мисъл, сами да откриват отговорите, които ги удовлетворяват. Но нима не е измамно това удоволствие, с което мозъкът човешки бърза да се зарадва?