Не успя обаче да се отправи подир отговора, защото го възпряха радиопозивите на катера. Нещо тревожно ли имаше, та се обаждаха по никое време и по другата връзка, която, колкото и кодирана да бе, лесно се дешифрираше?
Беше Бьорнсон:
— Дан, говорихме да не се отдалечаваш.
— В зоната съм, драги, встрани съм от морските пътища.
— На края на зоната си, Дан! Не забравяй, че катерът не е така бърз и възможностите ни да те вадим са ограничени.
— Май че ти е скучно, а? Другите сигурно спят.
Изобличен, Бор помълча известно време, но видимо не му се прекъсваше връзката:
— Нищо не разбрах от последното ти предаване.
— Нормално, Бор! Досега всичко знаехме и всичко разбирахме. Затова сега не разбираме нищо. Не си ли чувал за феноменологията? Реалността си съществува извън нас и независимо от нас, но реалността, която ние възприемаме, не може да бъде отграничена от нашите мисли и нашите понятия. Следователно не може и да говорим за света като такъв, какъвто е в действителност, а само за един интерпретиран от нас свят.
— Не ме радваш с това напомняме за феноменологията — рече в ленив опит да се държи буден Бьорнсон. — Спи ми се и дай да не философстваме! Ти си деятелен човек, помъчи се…
— Именно! Затова си гледай дежурството и ме остави да свикна със света, какъвто ми го сервират създадените от вас сетива. Потърси си други за разговор, Бор! Виждам нещо интересно на хоризонта.
2.
Нищо интересно нямаше на хоризонта в този посивял край на нощта. Просто не му се разговаряше с хора, откакто откри, че да си нормален човек е страхотно губене на време. Яж, пий, сери, спи и така нататък! А сега той не само се намираше в друга вселена, самият бе станал вселена, в която никаква физиология не го принуждаваше да й робува. Вместо това обаче бе подложен на невъобразима атака от нова информация за света.
Ако нашата картина на действителността се оформяше предимно от зрителните ни, от осезателните и слухови сетива, а филтрите на мозъка ни пропускаха за използване само две-три от нахлуващите всяка секунда там над сто възприятия, то анализаторно-оценъчният блок на изкуствените интелекти го бомбардираха с десетократно повече сетивни сигнали, възприемани от изкуствените рецептори. При това те бяха с равна по стойност дразнителна сила, така че мозъкът Дан трябваше наистина да е гениален, щом не се взривяваше от толкова много информация.
Той би трябвало да се опияни от изобилието на формите и цветовете, които му предлагаше водната вселена. Да се зарадва и на „пренаселената самота“, както бе я нарекъл някой някога — изкуствените интелекти не можаха да му подскажат кой и кога го е изрекъл. Или поне да се оплаче от претоварване на съзнанието, което сигурно затова търсеше от време на време почивка в детинските фантасмагории на халюцинациите. А той констатираше с равнодушието на автомат, че му предстои отново да се учи на търпение, защото търпението е сред задължителните качества на добрия учен. Докато звездите над него сякаш му се подиграваха: Добре де, каниш се да дойдеш при нас, да влезеш в една четвърта вселена, но какво ще правиш тук, след като не си разбрал още другите три? Нали и тук ще вървиш подир създадените от теб сетива, значи пак себе си ще срещаш! Не се ли убеди колко си безпомощен, как мигом онемяват всичките ти сетива пред вечното и безпосочно движение?…
И преди Даниел Димих инстинктивно отбягваше въпроси, които се силеха да парализират търпението му. Затова побърза да им отвърне, че каквито и да ги дрънкат, той, киборгът, представлява една голяма победа за разума. Но звездите пресрещнаха възражението му с още по-коварен въпрос: