„Какво тогава представлява този твой разум, щом е способен да напусне обвивката на собственото си тяло, за да влезе в по-яка, не от природата създадена крепост?“
Мозъкът Дан не се остави да го разколебаят. По-нататък наистина щеше да се наложи да се потърсят нови определения за разума, но засега му стигаше усещането, че развързан от примките на биологията, разумът се превръщаше в свободен ловец на истините. И е нужно да се обучава да ги улучва, както всеки ловец по-напред се учи да стреля. Важното бе, че охолствата на цивилизацията не бяха простреляли прадревния му ловджийски инстинкт…
Температурата на водата и въздуха над нея бързо се променяше. Сензорите му я измерваха до стотни от градуса и Дан от тях научи, че слънцето се е наканило да изплува зад източния хоризонт на морето. Звездите в оня край сякаш бледнееха от страх пред надигащото се огнено клокочене на водата там, а на фона на бързо разгарящия се изгрев стадо делфини се запремята в ритуален танц. Приличаше на религиозна секта, посрещаща своя бог, слънцето.
Ловният инстинкт на разума го накара да пусне на най-голяма скорост двигателя си и ниско под вълните да се понесе натам, откъдето в забавна неразбория долитаха лъчевото бърборене и хашлашките подсвирквания на играещите делфини. Плуваше натам, уверявайки себе си, че би трябвало още да е способен да играе, защото нали игровото начало е първооснова на познавателните процеси.
Делфините отдалеч го усетиха. Скупчиха се, след което като при команда се разгърнаха за атака с великолепна едновременност. Така те атакуваха големите акули и хищните китове, но в това море, дето бяха се родили, нямаше нито акули, нито китове. Затова изчакваха да се приближи нещото, което много приличаше на акула.
Спомнил си, че те се съобщаваха на вълна двайсет и едно, Дан пренастрои предавателя си и се опита да им каже, че иде при тях с мир, та да не се плашат, въпреки че сигурно им прилича на опасните акули-чук и е два пъти по-дълъг от най-едрия делфин.
Те, естествено, не го разбраха, но строят им се размекна, разтвори се във водата. Непознатото същество им говореше на сходен език. Наобиколиха го любопитно, а той, спрял двигателя си, извади накъсо само два от своите крайници за равновесие и се остави да почукват с човките си гъвкавото му тяло, чиято повърхност от огнеупорна пластмаса бе моделирана по подобие на кожата на делфините, за да предотвратява завихрянията при високите скорости. Делфините бяха най-бързите същества в световния океан.
След няколко минути се престраши сам да погали единия от делфините по корема. Животното вдигна човка във въздуха, подсвирна уплашено или възторжено — не се разбра. Дихателното му отвърстие изстреля като сифон висока струя вода. Дан посегна към втори делфин, който също се остави да го погалят. Приеха го, след като бе погалил всичките, едва тогава възобновиха своите дружни скокове. А сигналите им може би го канеха да участва в тяхната игра.
Черните им гърбове лъсваха над заблещукалите вълни, обагрени в розово. И водата, която пръскаха, розовееше. Розовееше и мъглицата, оцветила въздуха над морето. Красотата на изгрева и прелестите на станиолено намачкания воден простор сигурно предизвикваше у делфините тия приличащи на възторжено лудуване скокове и свределни премятания. Нещо подобно би трябвало да изпитва и Дан. Вместо това се опитваше да научи дали и у тях това е същото, като у хората, или е някаква друга форма на отношение към природата.
Показа им, че умее да скача по-високо от тях, да се гмурка чак до дълбокото дъно, да се изстрелва като стрела право нагоре, да ги задминава във веселата гоненица. Те не се разсърдиха на превъзходството му. Само повторно го наобиколиха и запобутваха с човките си, сякаш да проверят от какво е направен. Сигурно се увериха, че не е от месо, че материята му повече приличаше на някои предмети, с които се возеха хората в морето и които често ги превъзхождаха. Сигурно за това не му отказаха своята благосклонност. А и той вече имитираше сполучливо някои техни по-прости сигнални връзки, налучкал смисъла им, с което допълнително ги забавляваше, защото човките им май непрекъснато се смееха.
Дан се възползва от тяхното благоразположение, за да прегръща телата им от всички страни с ехографа и рентгена, скрити в крайниците му. Въпреки че бяха добре изучени, той записа устройството и начина им на движение. Мозъците им бяха доста по-големи от човешките в съотношение към телата. Според класацията за интелигентност по съотношението мозък-тяло те би трябвало да са ако не по-умни, то най-малкото равни по разум на човека. Нима наистина беше така?
Връзката им с природата, нравът им, тяхната безконфликтна задружност, а и това, че квазарите в небето също излъчваха своя радиоезик на вълна двадесет и първа, което може и да не е чисто съвпадение, и прекъснатата или неосъществена връзка на човека със звездите, допускаха различен път на развитие на интелигентността. Вселената на океана им предлагаше храната, отоплението и осветлението, без да ги затруднява особено, докато сушата заставяше човека да развива своя мозък към противоприродна изобретателност, лишаваше го от веселото безгрижие на делфините.