— Сприятелих се със стадо делфини и ги изследвам… — поиска той да успокои океанолога.
— Дан, прогонил си голям пасаж от развъдените…
— Отиваше право към корабите. Делфините без да искат…
Океанологът, следвайки правилата за отношение към киборгите, които се задействаха от имената им, нервно го прекъсна:
— Дан, делфините са научени да подкарват рибните пасажи към риболовните кораби.
— Ама тая паплач и делфините ли е заставила да им служи! — възкликна невероятно мелодично киборгът, с което предизвика паниката на океанолога.
— Професор Аройо, чуйте го само! Някаква повреда ли е? Как може киборг да застава против хората?
Аройо гневно надвика шума на вълните:
— Ако сме пропуснали да ти кажем, говедо такова, тая паплач, както нарече човечеството, лесно се озверява, щом й посегнат на кокала! Веднага се махай оттам!
Дан видя във въображението си комичния гняв на „Педя учен — лакът брада“, отбеляза, че шуреят му забрави да го назове по име, с което допълнително е засилил недоумението на океанолога, и побърза да прекъсне връзката, за да не каже още нещо язвително. Намери радиовълната на корабите, когато и двата зовяха за помощ:
— Пират е някакъв, морски разбойник или терорист. Пратете хеликоптери с лазерно насочване на бомбите…
— Три полицейски катера сигурно ще го хванат…
Той се гмурна силно надолу в чернозелените глъбини, но фасетното му зрение бързо се нагаждаше към тъмнината. Дъното се изпречи пред разперената му глава на сто петдесет и осем метра. Беше равно, покрито с милионолетен слой тиня. Дан се върна докъм петдесет метра, ориентира се за посоките и с най-висока скорост се понесе към скалистия бряг, където подводните пещери щяха да му предложат по-надеждно укритие.
3.
Не чувстваше нито страх, нито възмущение, а мелодичният му вик преди не изразяваше гняв. Беше по-скоро умозрително презрение към просташкото самонатрапване на човека в области, където не му е мястото. Тук, в тази нежна простота на света, царяха ясни закони, командваше ограничена от строги инстинкти себичност. Докато човечеството, което хем развъждаше рибите, хем бързаше да ги изяде, щом достигнеха определен размер, грубо нарушаваше този вселенски ред със своята изобретателна алчност. Да можеше, би обяснил на тия горди и весели същества, делфините, че е под достойнството им такъв съюз с човека, защото той ги превръща в обикновени овчарски кучета. Че е под достойнството на целия подводен свят да допуска човека в себе си. Вместо това сам трябваше да изключи дори пеленгатора си, чрез който на катера винаги знаеха къде в морето се намира. Е, добре! Сега вече никой нямаше да знае това!
Като юноша бе слизал с маска и шнорхел във фиордите по крайбрежието. По тия места обикновено го водеха родителите му на летуване. В зеленикавия им мрак се спотайваха страховити тайни. Разлюляната джунгла от водорасли пред подводните пещери го омагьосваше така, че малкият Даниел очакваше с примряло сърце да изплува оттам невиждано чудовище. Но не побягваше, движеше едва-едва ръце и крака, колкото да не го отнесе водата нанякъде, докато съвсем загубеше дъх.
Нито веднъж не посмя да влезе в тях. Нямаше доверие в меките си мускули на преждевременно съзряло за умствена работа интелектуалче. И полюшвайки се над водораслите, понякога си въобразяваше, че се намира пред онези загадъчни черни дупки в космоса, за които вече знаеше всичко от книгите, написани от хора, които също не бяха ги виждали. Малкият вундеркинд обаче непоколебимо вярваше в математиката.
Киснеше над тях, докато тъпанчетата на ушите му се издуеха от болка, въпреки че не слизаше повече от три-четири метра дълбочина, а дробовете му, останали без кислород, се свиеха на чугунена топка. Нито веднъж не надяна нещо повече от маската и шнорхела, макар на плажа да се даваха под наем водолазни костюми и кислородни апарати. С юношеско упорство настояваше да бъде сам и гол сред чуждата на човека вселена. Знаеше, че е наивна детската му мечта да се превърне в амфибия и все пак отказваше да проумее защо вселената ще го отблъсва от себе си, след като веднъж го е създала.
И ето го сега тук — сам и гол, и превърнат във всеможеща амфибия! Такъв ли бе го искала подводната вселена, такъв ли би го приела?
Сега той я виждаше друга, не през лицевото стъкло на маската, а с множеството си електронни сетива. Тя бе съставена от светлини и сенки, и миризми, от неуловими за човешкото ухо звуци, от различни по оцветеност и температури водни пластове. Изглеждаше по-богата на живот от сушата и белтъчният индикатор в него неуморно сигнализираше за близкото му и всепосочно присъствие. Навсякъде нещо шаваше, нещо се стрелкаше, нещо панически потъваше в джунглата от водорасли или страхливо надничаше иззад шуплест камък. Крив рак ще притича на една страна през оголеното пясъчно петно на дъното като по нечия плешивина. Огънати като въпросителни, морски кончета се вдигаха изправени в недоумение право нагоре, сякаш бягаха от острия шев на тропосващите глъбините морски игли. Неголям дракон, наежил бодливите си перки, лягаше с готовност да посрещне връхлитащата го опасност. Рядко се мярваше по-едра риба, наплашена от харпунистите-отпускари, които и някога му разваляха очарованието на глъбината с плавниците си и с резките си движения. И като че ли пълнеха с воня и шум тайнствения подводен свят. Те бяха и единствените, от които сега трябваше да се крие.