Той се опита да открие в себе си инстинкта за самосъхраняване, присъщ на всяко живо същество, и не го откри. Сигурно защото представляваше мозък, който нямаше вече какво да пази. Механичното му тяло притежаваше достатъчно защитни и самозащитни механизми. Имаше дори скрит за непосветените механизъм, който предпазваше скъпата машина от неумело боравене или погрешни команди. Кибернетиците го наричаха помежду си „защита от глупака“ и Димих, макар да не се смяташе за глупак, бе се съгласил нищо да не знае за този механизъм.
Не го откри още, навярно защото инстинктът бе неоткъсваемо свързан с нагона за продължение на вида, а той бе отишъл заедно с тялото му в крематориума. Но къде се изливаха тогава всичките ония хормони, чрез които мозъкът разбуждаше в тялото сексуалното влечение? Само в сънищата му ли отиваха? И трябваше ли да се радва или да скърби, че още го връхлитаха сегиз-тогиз подобни сънища, които обаче неизменно биваха прекъсвани преди съществения си край?
Още в най-дълбоките древности висши свещенослужители са се скопявали, за да се въздигнат над природата. А всъщност са дозасилвали объркаността на това странно за планетата същество, човека, разкъсвано между природното в себе си и духовното, което, бидейки му необяснимо, той е обявявал за божествено.
Глупости на търкалета!… Търкаляли се през цялата човешка история, докато се дотъркалят до него! И ето го! Не е ли той тъкмо онази мечтана духовност, освободена от примитивната природна обвивка и разните й там гадости като черва и мехури? Не е ли мечтаният свободен човешки дух?
Не се виждаше свободен! Намираше се в един свят, където всичко се криеше и дебнеше по хиляди различни начини, с изключение на човека, а сам бе принуден да се крие от него. Защо? Столетия наред, какви ти столетия — откакто има човешко съжителство, съществува и острото противоречие между индивида и властта. И всеки индивид, дръзнал да не се подчинява на властта на множеството, биваше обявяван за престъпник или за луд. Всъщност, в това май се и състои лудостта: в нарушаване на създадения от нормалните човеци ред. Като за нормално бива обявявано всичко, което не си поставя други цели, освен да служи на оцеляване на посредствеността.
Марк Твен достатъчно точно бе определил човека като единственото същество на тази планета, което умеело да се изчервява от срам. И то с пълно основание. Но Марк Твен едва ли е виждал в твърдението си „нормалния човек“, който не намира в поведението си основания да се срамува.
Чукоглавата кибернетична акула също не умееше да се изчервява. Тя беше многократно по-могъща и по-неуязвима от човека, но за разлика от него не беше способна да върши зли чудеса. В какво тогава бе се превърнал той чрез нея? В кибернетичен Исус ли, определен да извърши в най-страшна самота голготата на бъдещото човечество?
Легнал неподвижно на дъното, бившият лауреат на Нобеловата награда за физика, чиято ранна смърт човечеството още окайваше, разполагаше с много и много часове да размишлява в какво бе се превърнал, да се пита как да устрои своите взаимоотношения с другите хора. Защото подивялата им ненаситност вече го търсеше, за да го унищожи, без да съзнава, че така би умъртвила своето бъдеще. Но, впрочем, нали човечеството тъкмо това бе и правило през цялата своя история — да посяга с оръжие на собственото си бъдеще!
Дан измъкна предпазливо единия от тънките си крайници с набор от уреди в „пръстите“ му и докосна с тях по-едрата риба, дошла да се отърка сънливо о него. Навярно бе го взела за част от скалата. Погали гърба й, усети коравината му под слузестия слой. „Пръстите“ регистрираха температурата на рибешкото тяло, проникнаха в устройството му, записаха пулсациите му, които за миг объркаха своя ритъм под неочаквания допир, после се успокоиха, възприели пръстите като не живи. Сред тях се натрупваше с дължината на вълната си едно постоянно излъчване. Дан го пое и го възпроизведе, препредавайки го обратно на „пръстите“.
Рибата неспокойно се размърда. Естествено, не разбра какво й казваше сходното излъчване, но го прие вероятно като позната покана и кротко полегна в разперените му за хващане пръсти-уреди. Дан ги долепи повторно и още по-нежно към черната линия, разделяща гърба от корема на рибата. Единият от изкуствените интелекти му внуши, че тази линия била най-важната за ориентацията на рибата, но той й заговори безгласо нещо твърде малко свързано с науката. Макар да знаеше, че дори да би улучил до хилядни от мегахерците вълната на нейните излъчвания, тя никога нямаше да разбере човешкия говор.