— Не бой се — казваше й киборгът Дан. — Хубаво ти е с мен, нали? Значи можем да се обичаме! Не вярваш ли? Добре, иди се поразходи и ще видиш, че скоро ще изпиташ потребността пак да се върнеш при мен! Защото всичко живо на тая планета има нужда от обич. И ние, хората, също, само дето алчността много ни пречи. А пък аз съм нещо, което вече никой, никой човек не би могъл да обича…
Пръстите-уреди ласкаво побутнаха рибата и тя бавно отплува на десетина метра от тях. Повъртя се лениво на място, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо бе го направила, и се върна в разтворената му шепа. Явно бе възприела нейния странен уют като закрила.
Дан обаче бе вече осъзнал, че гальовната нежност на пръстите-уреди към рибешкото тяло пак не представляваше друго, освен безспирно човешко изследване. Някъде вътре в него се обработваше и записваше всичко, до което тези „пръсти“ се докосваха. Бяха го заснели с рентгени и ехографи, бяха установили химическия му състав, бяха му лепнали вече и етикета, който някой от изкуствените мозъци е измислил като определение, ако не го откриеше готов в паметта си. И след два часа, като порив към естествена нужда, чукоглавата акула щеше да изплува бързо на повърхността и, преди да са я засекли отнякъде, щеше да избълва към катера всичко новонаучено за подводния свят. Осъзна веднага и природата на автоматизма, чието с нищо непоклатимо предназначение си оставаше да служи. Да слугува! Сам бе създал този автоматизъм, без да си даде време да помисли и за други възможности за себе си. И все така несъзнателно бе се самоподчинил на тези отвратителни същества — хората, които ревниво не оставяха никого и нищо на мира, щом можеше да им бъде с нещо от полза.
Той стисна рефлективно рибата, колкото да й покаже, че тя също е подвластна. Не я улови, а я отблъсна, за да не си прави никакви илюзии спрямо човека и неговите апарати, спрямо това безкрайно изобретателно в егоизма си същество, от което никъде на тази планета не можеше да се избяга.
Не, не му се участваше повече в тази безогледна игра на човека с природата. В нея и той ставаше като делфините — обикновен слуга на човешкия търбух! Но и без него този търбух е зинал да погълне целия свят, та никак не е трудно да се види границата между неговата ненаситност и оня любознателен порив на човека, който като линията на рибешкото тяло уж не обслужваше търбуха му, а само го водеше нанякъде. И поне ти съхраняваше някои илюзии. Да можеше… Да, ако можеше, би отишъл при квазарите! Там, много далеч от човека, щяха да си побъбрят за устройството на вселената и за ритмите в нея, и за римите… Защото не само в излъчванията на делфините, а и в речитатива на квазарите се долавяше подобие на монорими в извечната песен на Вселената.
4.
Вселената му пееше своята песен за еднообразието и за безкрайното разнообразие. И за това, че да съществуваш, вече означава да воюваш за многообразието на Вселената, като браниш някоя от формите в нея. За миг той се видя в инвалидната количка, сгърчен от болестта. Тежките многодиоптрови очила бяха почти разрязали носа му на две… Това също бе една от формите. Видението й обаче затуптя болезнено в чукообразната глава на акулоподобния киборг. А още след миг запулсира и като копнеж по свободата да напусне заедно с парализираното тяло и човешкия свят с неговите ограничения. Защото човекът навсякъде и за всички поставяше пътни знаци. Той не можеше без своите пътни знаци. А сигурно защото не представляваше чиста форма на киборг, Дан си присъждаше правото да заема страната и на другите същества против човека.
Разбира се, едно бе да заставаш от време на време на нечия страна, съвсем друго — да се отчуждаваш от човечеството! Защото той и него усещаше, без да е сигурен още дали не се дължеше на това, че хората го преследваха. И му се щеше да го разбере логически, защото очевидно множество от страстите бяха го напуснали заедно с тялото. Особено го смущаваше това, че като че ли в крематориума бе изгоряло и естетическото му чувство, та с нищо не го вълнуваше красотата на подводния свят. Само усетът за ред и хармония ли бе останал в този мозък? Без способността да съзерцава с наслада? Но нали този усет се е създавал и променял заедно с еволюцията на мозъка и не представлява друго, освен усет тъкмо и само за човешкия ред и човешката хармония?