Как тогава естетическото чувство ще е сетиво на познанието? Защо повечето хипотези ставаха теории, годни да служат успешно на практическата човешка дейност, едва след като учените ги хармонизираха и формулите им добиеха математическа уравновесеност и хармонична красота? Нали Максуел просто бе си измислил променливия електрически ток, защото формулата му за електричеството си оставала незавършена, а от този измислен заради хармонията ток тръгва нова техническа революция на човечеството! Пак ли се изправяше пред някоя от хитростите на човешкия мозък в неговата находчива битка с природата?
Сякаш за проверка и без осезаемо негово волево усилие подводната пещера с мидите по стените изчезна. Изчезна водорасловата гора, люлееща се пред нейния вход, гъмжилото от животинки се превърна в невъобразимо и непрозирно гъмжило от частици и лъчения. Всичко, всичко — и той самият! — се превърна в частици сред частиците, омотани от свирепи вихри. Не вихри, а мистично безшумни урагани, които ги блъскаха една в друга, а те отскачаха и сякаш преобразени в сблъсъка, рукваха в противоположна посока, където ги пресрещаха обратно понесени порои от частици, та отново да ги променят. И всяка частица поотделно произвеждаше при сблъсъка си с другите миниатюрна светкавица. Синкави бяха тези светкавици и слънчево оранжеви, и непрекъснато обагряха с мигновения си студен огън по-ярко или по-бледо непрозирния в своето безначалие и своя безкрай хаос…
Подводният свят бе се превърнал в неузнаваемо друга вселена, разложила на частици и него, заедно с нечовешките му сетива. Така усещаше — разложен на частици, а май продължаваше да вижда и да чува, но не разбираше нищо от това, което сетивата му осезаваха. Те бяха ослепели и оглушали от несъзирането на какъвто и да е порядък в хаоса от частици и светлинни вълни, като че ли също разчленени на видими кванти…
Не, всичко това определено приличаше на халюцинация! С какво виждаше отделните частици и кванти, щом самият бе съставен от частици и кванти? Нали бе се превърнал в неразличима част от тая вселена? Как тогава е способен да си задава такива въпроси? И кое в него се плашеше, кое се усещаше застрашено и напираше да избяга от хаоса?
Да избяга…
Успя! Пак без осезаемо усилие! Джунглата отново се залюля пред него, мрачна и страховита с пълната си с тайни глъбина. Бе станала обаче стократно по-висока и гъста, а иззад черните й дънери просветваха очите на незнайни зверове. Не го гледаха заплашително, по-скоро с любопитно очакване да се случи нещо. И ето че то се случи!
Иззад единия от дебелите дънери, чиито очертания бяха размити от водата, тромаво се измъкна гигантска акула. Тя се обърна по гръб и зина да захапе нещо с огромната си паст, в която обаче се засмя венец от остри триъгълни зъби. Дан не се изплаши. Вярно, акулите така се обръщат, когато атакуват плячката си, но тази щеше да се разочарова, щом се увереше, че той не става за ядене, а за поглъщане е прекалено голям.
Обаче акулата очевидно знаеше, че той е неразкъсваем за нейните зъби или пък го смяташе за свое подобие. Не го нападна, а огромните й челюсти май наистина се смееха.
— Здрасти — изтракаха внезапно те съвсем близо под чукоглавата разпереност на киборга Дан. — Криеш се тука, а? А за какво си се скрил, да те пита човек? Пардон, човек ли казах? Грешка на езика! Ама виж само какъв език имам…
Акулата изплези един невероятен език. Той излизаше, излизаше, излизаше и нямаше край това негово проточване, сякаш се готвеше да препречи цялото море с огненочервен мост. Краят му изчезна от обсега на неговото зрение, а той не спираше да излиза. Както и акулата не преставаше да говори въпреки чудовищното изплезване:
— Съгласи се, любезни, че такъв голям език не може да не прави и големи грешки…
Дан не успя да си спомни имаха ли акулите изобщо езици, а и компютрите не му подсказаха нищо, та се питаше отгде се взе сега пък тази акула, след като в тукашното море не се въдеха от техния вид, докато тя не спираше да бърбори с овално ухилените си челюсти:
— От ония хаплювци, делфините, ли си се скрил? Те са бабаити само когато са много и са заедно. Като човеците! Дават си взаимно кураж. Иначе никакви ги няма! А ние с теб сме силни, защото сме сами. Самотата е велико нещо! Прави те горд властелин над цялата тая паплач от подъл ситнеж…
— Акулите също се събират на групи — възрази й Дан.
— Те, ония, са други. И те са като хиените, дай им да разкъсат само някоя мърша…
Как така ще познава хиените? Те са сухоземни животни — рече си Дан, а гигантският хищник се засмя с гигантската си паст, сякаш е чул удивлението му.
— Ние всичко знаем, любезни! Ние сме най-старите същества на тази планета и не случайно сме оцелели, защото всичко знаем за нея.