Акулата разпери плавници и белият й корем заприлича на сластно протягащо се женско тяло. Неусетно бе прибрала и гигантския си език. Сега тя измърка гальовно, а опашката й се зараздвоява, превръщайки се в чифт мускулести женски бедра.
— Що не вземеш да ми се качиш, а?
— Как да ти се кача?
— Не си ли мъжкар?
— Ама ти нали си риба? Рибите не се качват една на друга.
— Зависи от рибите. Хайде! Ние, самотниците, също трябва да се размножаваме, защото ако не сме ние, тоя стаден ситнеж ще загине от само себе си.
Дан потрепера под взискателно втренчения, порцеланово лъскав поглед на мъничките хищнически очички.
— Аз не мога да се размножавам.
Двата триона в рибешката паст засияха слънчево жълти с триъгълните си зъбци, а иззад тях изригна ураганен смях. Той го блъсна назад със силата на вихрушка и Дан се видя напъхан в плитката пещера, а разлюляната пред нея от засилилото се вълнение на водата водораслова джунгла бе мистично потъмняла. Нямаше вече никаква акула и никога не бе я имало, но смехът й продължаваше да го разтърсва. Преобрази се в нетърпимо силна болка, която заподхвърля над дъното цялото му уж нечувствително за болки тяло.
Той бързо изплува на повърхността, бягайки от болката, в каквато бе се превърнала цялата пареща около него вода, и тя наистина изчезна. Еднометровите вълни я отмиха от тялото му. Едва тогава той като че ли истински се събуди. Да, болката си беше болка! Мозъкът Даниел Димих още дълго щеше да проплаква за тялото си. Но защо хлътваше в нея след всяко събуждане?
Акулата не се появи на вътрешния му контролен екран. Не беше записана, следователно представляваше чисто съновидение, докато записът на неговото пребиваване в другата, може би действителната, вселена приличаше на фотографска плака, запечатала движението на потоците частици в ядрен ускорител, около който сияеше синхротронното светене на старите реактори.
Още не го теглеше програмираната потребност да изпрати към катера балираната информация, повече от час имаше до нея. Но не му се и прибираше обратно в пещерата. Есенното слънце бе залязло, вълните, с цвят на потъмнял метал, се носеха напористо към почернелия бряг, където се събуждаха първите светлини — като далечни, още сънливи очи. Дан не изпитваше любопитство към човешкия бряг и все пак пусна приемателя си да снове между радиовълните. Болка и музика, музика и болка, и задъхано бърборене, което се силеше да ги сподави — с това бе пълен човешкият ефир. И само сегиз-тогиз сред тях се промъкваше нещо прилично на смях, но той звучеше неестествено. Изглежда, някой го пускаше ей тъй, за разнообразие на радиовълните. Морската полиция не бе престанала да го търси. Из потъмнелия въздух се стрелкаха като прилепи нейните кодирани радиосигнали.
Дан се заслуша в отговорите, които му даваше единият от изкуствените интелекти. Бе го запитал за значението на съня си. Архетип на самотника в подсъзнанието… — обясняваше му електронният мозък с назидателното наизустяване на посредствен психоаналитик. Още в своите правремена човекът е заболял от раздвоението да бъде послушно стадно същество, а същевременно да е извисен над стадото интелект, който търси силата си в отделността. Прастарата болка от раздвоението и новата болка от осъзнаването да си осъден на вечна самота…
Рекох, че нещо ново ще ми кажеш! — презрително му се озъби Дан и, престанал да го слуша, внезапно, като порив на паника пред самотата, зацепи ниско под вълните, ставащи все по-високи в близост до брега. След час и вече при пълна тъмнина щеше да е при катера. Там обаче никой не го очакваше, а и той, изключил дори пеленгатора си заради морската полиция, не им се обаждаше. Още не можеше да реши за себе си какво означаваше неудържимото, а и твърде лекомислено напускане на подводното укритие. Озадачаваше го тази изненадваща потребност да бъде близо до хората.
5.
На катера сега се намираха единствените му близки хора, а Дан като че ли се разкайваше, че бе дошъл при тях. Контактът му и с тези хора бе станал невъзможен. Те не бяха вече дори колеги, а объркани изследователи на едно чудовище, каквото за пръв път се създаваше.
Как бе ги нарекла акулата в съня му? Стаден ситнеж! Да, той сега можеше да бъде господар и на стадния ситнеж, ако не го презираше. А го презираше, защото бе първият човек на Земята, избрал свободно и независимо от стадото съдбата си. Бе избрал нещо друго.
Би трябвало да изпитва подобие на гордост от това, но не я изпитваше. Оставаше си и като чист мозък по човешки раздвоен. Дали защото все пак не бе направил избора си съвсем свободно — нали го притискаше болестта, а зад нея и неумолимата смърт!