— Напразно се опитваш да ни плашиш. В този киборг си ти вътре, Дан, не някой друг!
— Друг е, Викторе, не го познаваш! И ние трябва да разберем какво сме затворили вътре. Затова карай още сега към института!
6.
При последните му думи всички мълчаливо се вторачиха в него като да не схванаха смисъла им. А всъщност постепенно осъзнаваха, че той също ги гледа, само че броеницата фасетни очи по чуковидно разперената му глава с нищо не издаваха чувства или поне интерес някакъв. И четиримата май едновременно потрепераха от ужаса да знаеш, че те гледат, а сам да не виждаш как. И едновременно побягнаха от собственото си творение.
Бьорнсон и океанологът влязоха в командната рубка да прослушат ефира над морето дали полицията продължаваше да търси разтревожилото рибарите същество, да повикат и институтския хеликоптер. Аройо и психологът се спогледаха, установиха нуждата си да продължат своя спор и отидоха в спалното помещение да събират багажа си заедно. Капитанът, осведомен за промяна в плановете, вече повеждаше катера към брега. Там в едно оградено и опразнено от закъснели летовници заливче щеше да ги чака хеликоптерът.
Усетил вибрацията на пътуващия катер, Дан навярно би въздъхнал с облекчение — ако можеше, разбира се, — макар да се и разкайваше вече. Защо, по дяволите, се остави да го обездвижат? Никой вече нямаше да се бои от него, защото какво представлява сега? Един безпомощен мозък! Който в краен случай бива отбраняван, но не е способен да напада. А нима човекът е човек, щом не е в състояние да напада? Та нали все с нападения се е хранел и все средства за нападение е измислял — от каменната брадва и копието до ядрените бомби…
Всъщност не за това искаше да мисли, когато пожела да прекъснат сетивата му. Те наистина му пречеха, защото без миг прекъсване му сервираха всички движения наоколо. Преди да излязат бившите му колеги, бе отбелязвал в себе си всяко тяхно движение от клепачите и дишащите гърди до пръстите на ръцете. Нищо в телата им не можеше да стои дори няколко секунди, без да помръдне, а той поне от безсмислието на това вечно движение бе се отървал. Тялото му не изпитваше нуждата от движение, а движението на биоелектрониката в него не се усещаше. И още бе си помислял, непрекъснато възприемайки неспокойното излъчване на техните тела, че вероятно някога душата е поглеждала към тялото с презрение и само когато се е срамувала от него, си е въобразявала, че се въздига. А сега, когато той притежаваше безупречно тяло, би трябвало да има и доволна от него душа и тази душа с основание ще насочва презрението си към онези, които продължават безропотно да робуват на своите страсти и потребности, само с тях да се усещат щастливи, не и с новите знания. Човекът трябва непрекъснато да превъзмогва биологията си, ако притежава наистина някакво предназначение в тоя свят. Както се е самонадмогнала онази маймуна, за да слезе първа от дървото и да тръгне изправена на два крака. Да, човекът е една самонадмогнала се маймуна! И ще се издигне до същинската си мисия едва когато е преодолял и доброто, и злото в тяхната зависимост от неговия търбух.
Гъмжилото във фиорда бе му подсказало защо човекът е имал нужда всичко това да е създадено от някого, който пък е създал него, короновайки с човека своето неясно дело. Защото се е уплашил да се види, както се виждаше киборгът Дан, излишен и пречещ в този невъобразимо разнообразен и хубав свят.
Мъдър шегобиец от миналия век бил казал: „Техниката ще стигне до такова съвършенство, че човекът ще може да мине и без себе си.“ Впрочем, като учен, той отдавна бе скъсал с просташкия антропоморфизъм, а ето че дори отрязан от човешките сетива, мозъкът Даниел Димих не се отказваше от рудиментарната потребност да има самочувствието на уникално и превъзхождащо всичко същество. Изглежда, далеч бе още техниката от онова съвършенство, когато той можеше да мине без себе си. Колко века само човекът си е присаждал изкуствени части — протези, зъби, бъбреци, кости, кръвоносни съдове, сърдечни помпи, но все не е ставал от това по-съвършен. Обратното! И едва при него тялото вече е истински здраво, необикновено силно, по-малко мамещо мозъка. Излишно ли е такова тяло? Такъв ли е пътят на човека в бъдещето? Драматична фигура на прехода ли е той или е само една приумица на техниката, напълно безполезна за развитието на човешкия свят…
— Или може би… — опита се Дан да вмъкне в разсъжденията си подобие на хумор. — Може би след хилядолетия различни от човека развити същества ще преживеят същата неприятна изненада, когато узнаят, че са произлезли от някакви си хора. Каквато сме преживели ние, докато се примирим с доказателствата, че сме произлезли от маймуни…