— Да де, ама ти май им се и озлобяваш! — викна младият учен.
Дан му отвърна с кънтяща през металния капак мелодичност:
— Питах се вече дали е злоба или завист, че вече никога не ще мога да бъда като тях. И категорично си отговорих, приятели. Не, не е! То си е онова стародавно презрение към масовия човек, което винаги сме изпитвали скрито, лицемерейки дори пред себе си. То си е онова наше себелюбие, което раждат откритията. И съвсем не за да подобряват живота им, ги правят учените, а да задоволяват собствения си глад за познание…
— Дан — надвика го Аройо. — Хеликоптерът е пристигнал и повече звук да не чуваме от теб!
— Добре, но само ако престанете да искате от мен да обичам хората! Да не сте ми давали средства да виждам целия свят извътре! То е все едно да искаш от някого да се влюби в някоя красавица като му показваш рентгеновите й снимки…
И през стените на сандъка бе усетил, че двамата са напуснали каюткомпанията, но трябваше да довърши шегата си, за да провери дали не би се засмял поне безгласо.
Не се засмя.
7.
Спорът му — а той беше спор със себе си — продължи и докато въжетата на хеликоптера го люлееха, продължи по време на полета, не спря и в Института, където Дан зае обичайното си място върху металната маса в секретната лаборатория.
Може да не е цел на човешкото развитие, бе склонен той да се примири, може да е само преход към онзи галактически човек, който не ще има нужда и от тяло като неговото, за да се рее безопасно из космоса, но там е истинското величие на човека, че винаги е преход, не цел. И в този смисъл той, бившият Даниел Димих, е по-висш тип човек. Защо тогава да се подчинява на онези, които не спират да го преследват? Историята го е доказала: тъкмо послушанието е кръстът, върху който хората бързат да приковат онзи, който им се покорява.
Не бе съвсем уверен в това си твърдение, колкото и под кръст да не разбираше Христовия кръст, а оная конструкция, която управляваше мирното съжителство на масите. Но то отново го изправяше пред избора да презира ли човечеството от висотата на своето могъщество или, макар и лицемерно, да склони глава пред неговото превъзходство, покорно да му служи.
Не, рече си Даниел Димих, или онова, което бе останало от него, уморих се от своята доброта! Искам да бъда зъл и разрушителен, щом не ми е дадено да се надсмея на онова, което безспир робува на своята алчна глупост и на животинските си страсти.
И се запита за кой ли път дали има душа там, където имаше само една плуваща в лигава течност набраздена топка от сиво и бяло мозъчно вещество. И пак не усети нейното присъствие, може би защото знаеше само думата за нея, без да знае какво точно тя назовава. Практичният човек нямаше как да го узнае, нужни са му същности, не абстракции. Но при всяко нейно споменаване изведнъж зейваше някаква безмерна пустота, едно разширило се до безкрайност вътрешно пространство, в което той не виждаше себе си, но чуваше своите въпроси да кънтят с нечовешка гръмкост.
Толкова наивен ли беше, та да забрави, че пренасяйки мозъка му в кибернетичното тяло, ще пренесат и въпросите в него, укоряваше се той за кой ли път. А ги крещеше извечната раздвоеност на човека между интелекта и лепкавото притегляне на стадото, усещано от всяка мозъчна клетка на индивида ту като дълг, ту като вина. И е незаличимо това раздвоение. То те натиква в пълна безизходица. С нея или ще трябва да се примиряваш, или да застанеш пред някаква съдебна инстанция, за да те осъди, без да ти казва с какво и пред кого си е провинил.
Той ли носеше това безкрайно пространство, душата му ли е вградена в него, за да го крепи? Като ония издебнати души от митологичните приказки, вградени в някакъв строеж, за да бъдел той по-здрав, без да знаят защо са длъжни да го крепят, след като най-малко на тях е нужно неговото дълголетие.
И Дан се усещаше в този безкраен простор не свободен, а също така безкрайно самотен. Беше вградена някъде душа, където друга душа не можеше да влезе, за да споделя самотата му…
А усетеше ли се така, бързаше да избяга в своите съновидения, макар излизането от тях да представляваше непредотвратимо хлътване в геената на фантомната болка. В съновиденията му обаче имаше хора, имаше жени, които го измъчваха или той измъчваше, веднъж дори близначките на сестра му се появиха. Едната бе застанала от лявата страна на количката, другата от дясната й страна и двете с детско опиянение щипеха безчувствените му крака, а той се смееше, както се смее младо и здраво гърло. После пак се събуди с нечовешката болка-мъка — сигурно по ампутирания смях, защото да тъгуваш по чифт мъртви крака бе повече от смешно…