Космолетът, понесъл го към Плутон, представляваше ново изобретение, от което се очакваха необикновени резултати. Десетина пъти по-бърз от най-бързите досегашни планетолети, цялото пространство в него, освен складовите помещения, бе превърнато в космическа лаборатория за самостоятелно изучаване на Космоса. Естествено, конструкторите му не знаеха, че обитателят на техния кораб ще бъде човешки мозък, носещ в себе си болката от самотата, та не бяха предвидили никакви средства за развлечение. А Дан за пореден път озадачи новите си собственици, като пожела да се сбогува със създателите си. И то насаме!
— А Рут, а детето, а майка ти, а близначките на сестра ти, дето толкова обичаше?
Виктор Аройо, объркан от изненадата, зарови пръсти в голямата си брада.
Неловкостта от внезапното сбогуване сякаш издуваше стените на лабораторното хале. Само грамадният Бор направи опит да бъде весел:
— Разбираме те, Дан. Ти трябва да узнаеш кой си, какво си. Докато ние сме избавени от тая дилема. Всички ни смятат за хора, а не ни стига куража да ги опровергаем.
Той направи комично плаха крачка към него като да го прегърне, но прегръщаше ли се една машина? А и мозъкът, вграден в нея, не я раздвижи за някакъв жест на сбогуването. Дори думите, които им каза за последно, прозвучаха с познатата им безстрастна любезност на синтетичния глас:
— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да отида на края на Слънчевата система! Надявам се там да е по-интересно.
2.
Корабът притежаваше запаси от гориво, които го правеха независим от планетните катапултни ускорения. Движеше се по най-прекия път, а киборгът в него понасяше с лекота огромни ускорения. Трасето между Марс и Юпитер беше вече почти чисто. Няколко планетолета от години събираха астероидите и другия космически камънак, сортираха ги по класове, скачваха ги един за друг и ги отместваха от предишните им орбити. Онези пък, които съдържаха повече метали, най-вече иридиевите и желязно-никеловите, изстрелваха по посока на Луната, където ги пресрещаха и преработваха в околоземните металургични заводи. Както обикновено, човечеството бе се научило да използва явленията, после да им търси обяснения.
Макар междупланетните и планетни станции да бяха предупредени, че по необикновеното трасе ще премине кораб от нов тип, Дан не отвърна на нито един от техните приветствени сигнали. Дори край Веста и Церера, където работеха по десетина измъчени самотници, премина безмълвен и бърз като призрак на Летящия холандец. С явно нежелание отвръщаше и на застигащите го от Земята питания за състоянието на кораба, а наблюденията от Космоса бе предоставил на автоматиката в самия кораб. Искаше да избяга колкото се може по-скоро от всичко човешко.
Чувстваше космолета като част от себе си, така добре бе оборудван и така без усилия лесно се командваше. Беше пълен със свръхтелескопи, с камери с висока разделителна способност, с лазерни висотомери, измерватели на радиацията, магнитометри, спектрометри за гама– и хикс-лъчи… С всичко, нужно му да изследва не само Плутон, а и пътьом срещаните непознати астероиди и комети. Дан обаче не се задържаше при тях въпреки настояванията от Института. Съобщаваше само повърхностните му данни, ако наблизо се окажеше неоткривано дотогава космическо тяло, колкото да го включат в картата на Слънчевата система.
Омагьосваше го особено мощният телескоп за визуални наблюдения, стократно по-мощен от неговия в чукоглавото му тяло. Чрез него той сякаш хлътна завинаги във Вселената, сякаш се удави в нейната бездънност. Пред включените към телескопа камери оживяваха стотици и стотици нови, невиждани дотогава с никакъв уред, галактики и непрекъснато загатваха за своята неизброимост — колкото и земните учени да ги изчисляваха на петдесет милиарда. Мъглявините криеха понякога по две и три от тях, придобиваха непознати очертания и Дан бързаше да ги заснеме, без да търси в тях прилика с нещо земно, както е било със зодиакалното разположение на звездите в Млечния път. Откъм орбитата на Нептун те имаха вече съвършено други разположения, а звездните купове в тях и около тях сияеха като кристални полилеи.
Новооткриваните от него далечни галактики говореха за онова, което е било преди десетина милиарди години, разкриваха за Дан спираловидното си развитие, но зад тях се мержелееха още и още. Инфрачервените камери на борда смогваха да надникнат и зад тях, но краят на тази Вселена все не се виждаше, а възрастта й се отместваше все по-назад във времето.
След като се умореше да се взира през телескопите и в изображенията от камерите, след като изпратеше новосъбраните данни, Дан излизаше навън, привързан на дълго въже, за да избегне евентуалното си изоставане от кораба. Там веднага превръщаше мрака около себе си, нацвъкан от немощния светлик на далечните звезди, в плътна каша от кванти и корпускулярни частици, в която всеки миг потъваха билиони и се раждаха от тях други билиони. И тук, на милиарди километри от Земята, вакуумът на междупланетното пространство беше все така препълнен с материя, чието основно занимание беше да се движи неуморно и неуморно да се видоизменя, а в това свое безпосочно движение да смила до неузнаваемост и самото време.