Тя се намираше на четиридесет светлинни години от Слънцето, а я обикаляше една девет пъти по-едра от Юпитер планета за сто и шестнадесет земни дни. Въпреки големината си обаче и тя не бе успяла да стане звезда в двойна система. Температурата й — Дан си позволи сега отново да я измери — беше осемдесет градуса и на нея имаше много вода, гореща вода, което би могло да представлява и онзи хипотетичен океан-бульон, в който, разправят, бил се родил животът на Земята. Около самата планета обаче, на твърде близки разстояния от нея, кръжеха още четири луни. В неговия телескоп условията за живот на тях изглеждаха многократно по-благоприятни.
Щеше ли мозъкът Дан да издържи дотам? Дори с всичката мощ на космолета и с всичките ранични двигатели Дан не би могъл да иде на тях за по-малко от век и половина. А ако не завареше там нищо интересно? Щеше да се превърне в един от многото замлъкнали поради изчерпване на енергийните ресурси апарати в Космоса, единствени свидетели на човешките напъни да научат нещо повече за себе си и за своето място в този безсмислен безкрай. Или в подвижен жалон, очертаващ в Галактиката границата, докъдето е стигала човешката алчност за завоевания. Алчност, която може би отдавна ще да е изчезнала, заедно със своите носители.
Но ето че тази Девица като че ли бе започнала и сама да се закача, да флиртува с тяхната Слънчева система, да й праща хабер! Омръзнало ли й бе да ги чака, та е решила първа да им се обясни в любов? Не, Дан си оставаше неспособен да се засмее, нито да изпита удоволствие от шеговито конструирана мисъл! И сънищата му, които най-вече носеха всичко земно в себе си, нито веднъж не му предложиха нещо, над което той да се засмее, макар и на сън. И в съня си ли бе изгубил това единствено и най-човешко свойство?
Обикновено го тормозеше фенилетиламинът, хормонът на любовта, да му напомня земния произход. Но сякаш се гавреше с него, защото все някой влизаше в стаята, все нещо падаше с трясък от лавиците, все някой компютър ще експлодира точно в сюблимния момент и краят, към който хормонът бе го устремил, преминаваше без преход в гърчовете на фантомната болка, заприличала на закономерен завършек на невъзможен край.
Напоследък обаче апаратът, който с вълновите си импулси боцваше съответния център в мозъка, за да му поднесе поредния сън за отмора, като че ли бе изместил с милиметри действието си и понякога, не винаги, но явно свързано с неговото състояние, улучваше друг център, предизвиквайки вместо сън краткотрайна, но доста бурна ярост, способна и да го погуби, тласкайки го към неконтролируеми действия. Слава богу, че съществуваше тая неведома и за него „защита от глупака“, иначе кой знае какво би направил със себе си в такива минути. Вместо това, в тия минути той пряко волята си насочваше телескопа на космолета към съзвездието Лебед. То, естествено, също отдавна не приличаше на лебед, но в неговата опашка заблестяваха два разкошни нажежени свята — гледаната от Земята двойна звезда Албирео. Светлината им не идеше чак толкова отдалеч дори за галактическите мащаби — някъде около 540 години, нямаше и кой знае какво необикновено в тях, освен загадката с какво древните араби са я видели като двойна звезда, за да я кръстят Албирео. Защото то тъкмо това и означава: красива двойна перла. Но тези две перли успяваха по някакъв чудодеен начин да укротят яростта му, сигурно преизпълвайки го с уважение към странните древни араби. Освен това го залисваше с необяснимостта си и онзи източник в „Лебед“, който никак не приличаше на звезда, а бълваше милиарди пъти повече енергийни кванти от всяка обикновена светлина.
Дан бе решил да си почине преди срещата с непознатото тяло, да смени след това и кръвта си, защото предчувстваше, че го очакват неприятности, но апаратът пак възбуди — сигурно поради собствената му възбуденост — вместо центъра на съня центъра на яростта и докато той успее да я обуздае, космолетът бе вече наближил тялото.
4.
Отказал се от почивката, Дан отново прибегна към ръчното управление. Застигна изотзад космическия гост и изравни скоростта си с него. Разочарова се — астероид като астероид! Виждал бе и такива из пътя си за насам. Вярно, този беше подозрително гладък, сигурно се е носил из чисти от небесен камънак области. Наближил го на стотина метра, Дан го обля със светлината на силните си корабни прожектори. Приличаше на необелен фъстък, прищипнат в по-горния край, но като измери двете му части, неволно ахна. Правеше го звучно и кокетно неговият синтезиран да произнася мили възклицания глас. По-малката предна страна на астероида беше в съотношение към по-голямата точно 0,618… А продължението на това ирационално число недвусмислено образуваше числената стойност на Златното сечение. Златното сечение, съдържащо се на хиляди места в природните и човешки творения на Земята. Златното сечение, намиращо се и в самото устройство на планетата, което караше учените да се питат дали една планета, за да развие на себе си живот и разум, не би трябвало да има точно такава маса и структура, та делението на нейния радиус да е в Златното сечение? За Земята с екваториален радиус 6378 километра тази точка бе изчислена на дълбочина 2436 километра. Изглежда това подозрително Златно сечение имаше някаква, все още неустановена връзка с гравитацията, а със своята неустановеност поддържаше екстремистките антропни възгледи, че Вселената била такава, каквато е, за да се появи на нея наблюдател. Наблюдател, притежаващ усета за хармонията, създавана от Златното сечение.