Авторско право върху преводи и преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение.
Всички права върху този превод принадлежат на Ralna
За още наши фен преводи посетете раздела ни
«Ние превеждаме - вие четете»
във форум «България Свят» — http://bgworld.forumotion.com/f224-forum
Руби Диксън
Да измамиш пирата
Екипажът на пиратския кораб Лудо влюбен глупак се тревожи за навигатора си, Сенторр. Той е обсебен от работата си и прекарва цялото си време на мостика. Обаче не от работата е обсебен огромният син извънземен.
А от жена.
Сенторр е убеден, че Зоуи, жена навигатор на друг пиратски кораб, е неговата половинка. Тя обаче не иска да му покаже лицето си и отказва да се срещне с него. Това не й пречи да се наслаждава на порочните им, среднощни разговори по комуникативния канал.
Той е решен да я открие и да я направи своя, без значение какви ще са последствията. Но когато я открива и осъзнава, че го е лъгала за това коя и каква е тя, дали ще продължи да я обича?
Или фактът, че Зоуи е човешка жена, ще е прекалено голяма пречка за синия мъж?
— Хората… наистина ядат тези неща? — Фран погледна към Кивиан с изражение на ужас и почуда.
— В смисъл… доброволно? — Кат гледаше към буркана на масата в общата зала.
— На какво прилича? — попита Айрис, преплела пръсти с тези на Аливос. Тя стоеше точно пред буркана, за който говореха с любопитно изражение. Не можеше да види ужаса в лицата на другите две човешки жени, радарният й сензор позволяваше да долавя само форми и движение на физическо изражение.
Капитанът ни, Кивиан просто сви развеселено рамене. Тарекх всеки момент щеше да избухне в смях, виждах го как едва се сдържа, а Аливос просто потърка с палец ръката на Айрис, а другата обви защитнически около раменете й.
Общата зала на Лудо влюбения глупак беше по-шумна от всякога. Облегнах се на вратата и загледах трите дребни човешки жени около масата, Кат и Фран гледаха големия буркан от близо. Аз лично бях виждал такива неща и преди. Не за пръв път Глупака доставяше инукни червеи на Оутер Рим и нямаше да бъде за последен.
Но това определено беше първи път за човешките жени на борда.
— Приличат на червеи с глави на бръмбар — каза Кат с ужасен шепот. — Освен това са дълги колкото ръката ми.
— Предизвикателството тук е да се глътнат цели, поне така съм чувал — развеселено каза Кивиан. — Кожата им е наистина, наистина мека. Ако без да искаш я пробиеш, умират, впръсквайки течност навсякъде и трябва да започнеш на ново.
Кат издаде давещ се звук. Тарекх се изхили скришом.
Аз само извъртях очи. Някога бяхме пиратски кораб. Бяхме четирима мъже и взимахме работата си наистина сериозно. Никога не сме се мотали около човеци, за да гледаме странните им реакции към различни храни. Но изглежда останалата част от екипажа се интересуваше само наполовина от работата, която трябваше да се свърши. Сега те предпочитаха да прекарват времето със своите човешки половинки, вместо да търсят нови задачи, за да уплътняват времето си. Всеки път, когато се оплачех, Кивиан все казваше, че все още са във фаза «Меден месец» и много скоро отново ще се заемат с работата. Но така минаха месеци, а аз продължавах да чакам.
И да чакам.
Човешките жени бяха променили всичко и не бях напълно сигурен дали това ми харесва. Харесвах жените, наистина бе така. Но не бях привърженик на промяната, която донесоха. Е, така или иначе, никога не съм харесвал промените или изненадите, или нещо от този сорт. Харесвах живота ми да бъде подреден и предвидим.
— Хората ги ядат… цели? Затова ли са забранени? — попита тихо Айрис — Да не са отровни?
— Гнусни са — добави Кат, с разширени зеници. Бузата й почти се опря в масата, когато завъртя глава и се наведе, опитвайки да намери някакъв смисъл в гърчещата се маса в буркана.
— Хората ги ядат, защото гладуват — казах раздразнено, обаждайки се за пръв път. — Някои ферми в далечните светове имат лоши години и се налага да избират между това дали да продадат продукцията си или да я изядат. Отишли са толкова далеч в незаселените райони, за да осигурят прехрана на семействата си. Затова поглъщат червеите цели и така лъжат организма си, че няма нужда от храна. Колкото по-голям е червеят, толкова по-дълго могат да издържат. По-евтино е, отколкото да трябва да си купуваш храна и работиш по-лесно, когато не усещаш колко си гладен.