Тук пасвах. Нямаше значение, че съм момиче, или човек. Тримата ми братя ме караха винаги да се чувствам добре дошла. Сякаш бях част от екипа.
Знаех колко рядко и специално е това, и бях истински благодарна. Това бе причината никога да не ги напусна. Те ме обичаха и аз също ги обичах.
Имах късмет. Наистина голям късмет. Хората бяха считани за контрабанда във всеки ъгъл на вселената, с изключение на соларната система Сол, където хората живееха на практика неподозиращи, че цялата останала галактика не ги харесва (или ги взима само за роби). Трябваше да се старая никой да не ме забележи, особено властите, защото хората конфискувани от закона, никога не се връщаха.
Поне другите извънземни искаха да ме откраднат, за да бъда секс играчка.
Защитнически настроените ми братя бяха напълно наясно с човешките ми проблеми. Затова настояваха да науча езика на мессакаш и ме тормозеха заради произношението, докато не се научих да го говоря свободно и почти без следа от акцент. Братята ми никога не ми позволяваха да излизам на станциите, без да съм дегизирана. Нямаше значение това, че властите няма да са наоколо… не искаха никой да разпознае какво съм и да ме отвлече. Всеки път щом напуснех кораба трябваше да бъда придружена от поне един от тях, за да ме защитава и трябваше да съм въоръжена до зъби. Освен това обличах тежки роби, за да скрия гърдите си и липсата на опашка, слагах адски високи обувки и фалшиви рога. Лицето ми бе скрито зад холограма, която работеше идеално, освен ако някой не реши да ме докосне или да ме огледа от по-близо. Холограмата ме изнервяше обаче, затова предпочитах да си оставам на кораба.
Но… дори с компанията на братята ми, често се чувствах самотна. Не би трябвало да има значение, че понякога в кораба ставаше ужасно тихо, когато бях на пост сама нощем или когато тримата решат да слязат на станцията и да се позабавляват в някое заведение с пиене и звездни проститутки. Стараех се да не се натъжавам от това, че нямам момичета приятелки, или че никога не съм се целувала с мъж. Най-близкото до романс бе да се докосвам с тъпата си ръка и няколко порно видеа, които измъкнах от кошчето с файлове на Адирон.
Може би затова приятелството ми със Сенторр бе толкова безценно за мен. Когато говорех с него, се чувствах като нормална жена. Все едно не бях урод. С него се чувствах секси, смела и уверена. Бях смела около братята си, разбира се… но това бе различно.
Не можех да изгубя Сенторр и приятелството му… ето защо никога нямаше да може да се срещнем.
Вдишах дълбоко, стоейки близо до Матхирас, за да не се претрепя с огромните си обувки.
— Ах, помирисваш ли това? Мога да разпозная смрадта на Трите Мъглявини навсякъде.
Брат ми изсумтя и обгърна с ръка раменете ми.
— Стой близо до мен. Дръж се.
Аз само извъртях очи, защото бяхме ходили на стотици станции и това упражнение винаги си е било едно и също. Робата закопчана до горе. Ръкавици на ръцете. Да не се вижда дори милиметър човешка кожа. Холограма пред лицето ми, качулка, крепяща фалшивите ми рога и криеща факта, че са завързани за главата ми.
О, и когато бяхме на публично място? Отговарях на името Ванора. Изглежда това бе името на тяхната сестра, на родната им планета, която така и не бях срещала, и която имаше три деца, половинка и мразеше пиратството във всичките му форми. Тя никога не би излязла в открития космос, а какво остава да се шляе по доковете на 3М, където гъмжеше от ооли, сззт и мессакаш. Гледах с интерес как един трандириан (или иначе наречен от мен човека гущер) вървеше бързо с размятащо се след него наметало, придружаван от един а'ани клонинг.
— Някой има важна работа — промърморих аз, оглеждайки го с поглед на пират.
— Харесвам това, което виждам — добави Каспар.
— Прекалено много а'ани — остро заяви Матхирас. — Щом има един войник с него, значи има и други.
И наистина в мига, в който брат ми изрече думите, цяла група клонинги се насочи надолу по коридора след първия, яркочервената им кожа се забелязваше ясно, въпреки приглушената светлина на станцията.
— Кеф, мразя, когато Матхирас е прав — намуси се Адирон.