— Нека просто отидем на дока си, за да се срещнем с контакта си — делово заяви Матхирас. — Хич не харесвам тази станция.
— И тук са най-грозните проститутки — добави Адирон, а Каспър само изсумтя.
— Гнус — изсъсках аз. — Опитай се да бъдеш малко по-класен, Ади.
— Не ме карай пак да те стисна под ръка и да те разроша — каза той, а опашката му се движеше нетърпеливо.
Съжалявам за деня, в който му направих същото и го научих на това. Направих му физиономия, когато клонингите ни подминаха, без дори да поглеждам към него.
— Всички вие, спрете да се заяждате — каза Матхирас, изваждайки комуникатора си. Един кораб до нас тъкмо отвори вратите си и от него се заизсипваха извънземни във всички форми и видове, затова се наложи да се притисна назад към стената, за да им позволя да минат покрай мен. Каспар ги гледаше с интерес, но Матхирас ги игнорира, пишейки нещо на датапада си.
— Сега, след като заредихме гориво, предпочитам да свършим работата си и да се разкараме от тук.
— Никаква кръчма? — попита Адирон и разочарованието ясно личеше в гласа му.
— Никаква кръчма — съгласи се Матхирас.
— Така или иначе каза, че женските там са грозни — пошегува се Каспар, продължавайки да гледа към а'ани-те в далечината. Без съмнение пресмяташе дали можем да ги победим и да отмъкнем тлъстата торба на клиента им. Каспар обичаше, когато шансовете ни не бяха големи. По свой си начин, той бе тъп като Адирон.
— Пак можеш да си пъхнеш члена, дори да е грозна — заявих шеговито. — Просто я обръщаш… — млъкнах, когато Матхирас ме изгледа унищожително. — Просто се опитах да бъда полезна.
Адирон се изхили.
— Всички вие, стегнете се — заповяда Матхирас продължавайки да гледа датапада си. — Ако си изиграем картите правилно, ще имаме две задачи. Две доставки. Едната е да вземем пътник от док Двадесет-и-Седем-Б, а другото е пратка на док Две-З. Реших, че може да се разделим и да се погрижим за това.
— Аз ще взема пътника — каза Каспар. Ама разбира се. Той обичаше вълнение, тъй като повечето ни пътници бяха от шавливите.
— Аз ще отида с… пътниците секси ли са? — попита Адирон, но всички го игнорирахме.
— Добре. Аз ще взема Ванора с мен, тъй като само тя остана. — Не бе нужно Матхирас да казва повече. Никога не ме пращаха на по-опасните мисии, а понякога можеше да стане спречкване между пътниците. Не можех да бягам с тези скапани обувки, затова имаше смисъл да не ходя и все пак усетих разочарование.
Скръстих ръце.
— Товарът да бъде. Какъв вид товар е?
— Някакъв вид Класс II оръжия. Не получих точни детайли от Глупака. — Той вече пишеше нещо на датапада си. — Хайде.
Почувствах ледено було да пада върху мен, сякаш вълна от иглички се впи в гръбнака ми.
— К… какво? — Изведнъж ми бе трудно да дишам.
— Какво, какво? — Матхирас се обърна намръщено към мен.
— Да не си глухо, тъпанарче? — попита Адирон, посягайки покрай качулката ми, за да пъхне грамадния си пръст в малкото ми човешко ухо.
Избутах голямата му ръка.
— Корабът… — Успях да се задавя. — Какъв е корабът, който носи товара?
— Ами, нещо си, нещо си, Глупак. Мисля, че са други пирати. Ще свалят товара си. Не искат да се занимават с тази работа или нещо такова.
Мислех, че ще повърна.
Това… бе проблем.
Братята ми не знаеха за флирта, който имах със Сенторр. Ако научеха, щяха да откачат. Щяха да се разтревожат, че не съм в безопасност, или че той се възползва от мен. Всяка възможност да говоря с него, щеше да бъде прекратена на мига и никога нямаше да ме оставят сама на мостика отново.
Никога повече нямаше да чуя гласа на Сенторр. Не бях готова все още да се откажа.
Трябваше да направя нещо. Не можех да се срещна с него. Не можех да позволя братята ми да се срещнат с него, защото Сенторр със сигурност щеше да попита за мен. Трябваше да успея да ни задържа на разстояние поне още малко.
Затова грабнах ръката на Матхирас.
— Не можем. Ако е Лудо влюбен глупак, не можем да се срещнем с тях. Моля те.
Брат ми присви очи към мен. Той ме изгледа за един много дълъг миг, карайки ме да искам да се разкрещя.
— Какво му има на Глупака? Да не си ги ядосала? — поиска да узнае Адирон.
Каспар се намръщи към мен.
Всички ме гледаха и не знаех какво да им отговоря. Нещо смислено.
— За… Ванора — каза Матхирас, а тонът му бе изпълнен с предупреждение. Знаех, че е истински раздразнен, тъй като обикновено само той си спомняше да ме нарича с фалшивото ми име. Начинът, по който едва не изрече истинското ми име, бе показателен. — Какво си направила?
Направих гримаса, опитвайки се да реша колко от истината да призная. Докато доковете се пълнеха с различни същества, тревогата ми нарастваше. Погледът ми улови проблясък на синя мессакаш кожа и видях в далечината, грамаден грозен мъжки, водещ на каишка усмихваща се човешка жена. Кеф. Това не можеше да е съвпадение. Сенторр каза, че мъжете от екипажа му имат човешки половинки, бях сигурна, че това са част от тях.