— Е? — настоя Матхирас.
Стиснах силно ръцете си облечени в ръкавици и реших да си призная.
— Може би малко съм пофлиртувала с техния навигатор.
Каспар простена, все едно изпитва болка.
— Какво? — попитах намусено. Пресегнах се и го ударих по рамото. — Просто среднощни разговори. Това е всичко.
— Ако беше само това, нямаше да ни молиш да не се срещаме с тях — парира ме Каспар, и побутна леко рамото ми в нежна братска версия на шеговито побутване. — Той знае ли…
— Тайната ми? — помогнах му.
— Да, че все още подмокряш леглото? — добави Адирон, обвивайки ръка около врата ми и помислих, че пак ще започне да ми търка главата, но той не го направи.
— Много смешно — казах, забивайки лакът в ребрата на Адирон — И не, той не знае нищо за мен. Само че съм навигатор, и че съм ви сестра. — Наблегнах на последната част, за да им покажа, че не съм достатъчно тъпа да разкрия истината.
— Но той те познава — продължи Матхирас. Когато кимнах, той размени бърз поглед с другите братя — Добре. Ще отведа Ванора обратно на Сестричката. Вие двамата вървете да приберете пътниците и да се махаме от тук. Ще изпратя съобщение до Глупака, че е изскочило нещо непредвидено, и че няма да вземем пратката им.
Горещи, момичешки сълзи на облекчение изпълниха очите ми и подсмръкнах емоционално.
— Благодаря ви, момчета. Съжалявам, че обърках кефинг всичко.
— Не си объркала кефинг нищо — каза Каспар, защитавайки ме. — Не е голяма работа.
Адирон просто ме прегърна, а Матхирас погали рамото ми.
— Ние сме екип. Всичките — каза Матхирас. — Щом искаш да не приемаме тази работа, няма да го правим. Толкова е просто.
Кимнах, чувствайки се истинска късметлийка да имам тях за братя.
— Нека не губим повече време, тогава — каза Матхирас, поставяйки датапада си на калъфа на колана си. — Колкото по-бързо се махнем от тази станция, толкова по-добре.
И просто така, всичко бе решено. Нямаше да се срещаме с екипажа на Глупака. Нямаше да има неудобен разговор (поне засега) за това, че съм прецакала работа, преди да сме я поели. Никой нямаше да ми пили на главата за флирта. Бях част от екипа и щом се бях възпротивила на работата, значи нямаше да я поемаме. Нещастният възел в стомаха ми започна да се разхлабва. Каспар и Адирон потеглиха, но не и преди Адирон да ме стисне окуражително с ръка.
Останах сама с Матхирас. Той ми хвърли дълъг поглед и ме насочи обратно, откъдето бяхме дошли.
— Да се връщаме тогава, а?
— Дам — казах му малко прекалено ентусиазирано.
Обърнах се и поех ръката му, като мессакаш дамата, за която се представях. Стъпихме на автоматизираната пътека и започнахме да се спускаме през десетките тунели на станцията, оставяйки доковете… и Глупака, далеч зад себе си.
Докато се плъзгахме, зърнах синя кожа на пътеката, плъзгаща се в противоположната посока и автоматично обърнах поглед към мъжа. Дъхът заседна в гърлото ми, щом разпознах твърдото, сериозно лице и прекрасната изваяна уста.
Беше Сенторр и бе по-прекрасен отколкото някога съм си мислила, че може да бъде. Имаше нещо във физическото му присъствие, което бе силно и магнетично, много повече отколкото съм си представяла, че може да е. Косата му бе по-къса, отколкото на снимката, подстригана така, все едно е все още на служба при войниците на родната планета на мессакаш. А рогата му… Господи.
Тези рога можеха да дадат на едно момиче куп порочни фантазии.
Въздъхнах замечтано, изкривявайки врат, за да го проследя, докато минаваше. Той не забеляза, че го гледам, тъй като главата му бе наведена към екрана на датапада в ръцете му. Беше толкова красив… и никога нямаше да бъде мой.
Бях изненадана колко ме заболя от това осъзнаване.
Чаках пред вратите на Глупака, докато стоеше на дока, седнал на един сандък с медицински материали и гледах надолу към съобщението изписано на екрана на датапада ми.
Промяна в плановете. Не можем да вземем товара ви. — МС.
Това беше. Единственото съобщение, което получих. Екипажът на Малката сестричка, нямаше да дойде. Зоуи нямаше да дойде.
Били са тук на станцията и съм ги изпуснал.