Не знаех дали да се чувствам отвратен или разочарован. Зоуи знаеше, че идвам тук. По дяволите, постарах се да осигуря трансфер на товар, само за да съм сигурен, че корабът ще е тук, когато пристигнем. Когато Матхирас ва Ситхаи прие да направим трансфера, почувствах истинско щастие, защото знаех, че Зоуи ще бъде на станцията. Нямах търпение да се срещна с нея. Дори нямах нищо против, че ще изгубя сандък с много скъпи оръжия… моят дял от преди няколко задачи… защото щях най-после да я видя.
Фактът, че екипажът ме отряза в последната минута, ми показваше едно нещо много ясно: Зоуи не желаеше да се срещне с мен. Тя или се бе изплашила и се бе отметнала, или просто не бе имала намерение да се срещнем някога.
Изпълнен с надежда, аз се огледах из забързания, препълнен док на ЗМ. Може би грешах. Може би след малко, от някой от близките кораби щеше да излезе красива мессакаш женска, с дрезгав опушен глас и най-после ще се срещна с нея. Може би това бе едно голямо недоразумение и тя не бе напуснала станцията, без да ми каже дори едно «Здравей».
Може би тя искаше нещо повече от платоничното ни приятелство и няколкото разменени порочни приказки.
Но никой не се появи.
Изглежда всички чувства, които изпитвах към Зоуи, не бяха споделени. Ако я бе грижа поне малко за мен, щеше да бъде тук.
Осъзнаването на това се заби като нож в стомаха ми.
Изчаках цял ден преди да се реша да изпратя съобщение на Сенторр. Не беше добър знак факта, че той не ми беше пуснал съобщение. Обикновено личният ни чат бе пълен с бележките му, писани по време на целия ден и сега липсата им ме отчая.
Беше очевидно, че ме отбягва.
И вината си бе изцяло моя. Беше много нечестно така да му избягам. Колко често се случваше да се намираме на една и съща станция по едно и също време? Сигурно е изгорил един тон гориво, само и само да докара кораба им на станцията Трите Мъглявини по същото време, по което и аз бях там, а аз бях пъзлата, която отказа да се срещне с него. Чувствах се проядена от вина, но знаех, че това бе правилното нещо, което можех да сторя.
Сенторр щеше да разбере, че съм човек. Щеше да бъде отвратен. Предаден. Щях да го загубя така или иначе. Поне по този начин, мислената му представа за мен щеше да бъде приятна. В неговите очи, аз бях мессакаш жена, правейки се на недостъпна. Не отвратителен човек.
Можеш да ме съжаляваш.
Не исках да го съжалявам. Исках да ме обича така, както аз обичах него. Раздразнена потърках очите си, преди да отворя комуникативния канал на станцията си. Беше късно през нощта и както обикновено бях сама на мостика. Братята ми, благодаря на звездите, решиха да не ме тормозят, като се върнахме на Сестричката. Може би осъзнаха, че се чувствам зле и решиха да ме оставят сама. Беше достатъчно неприятно, че заради мен изгубиха пари и ги разочаровах.
Сенторр не прие молбата ми да му изпратя съобщение.
Ядосана и раздразнена, отново изпратих молба. И отново. Знаех, че е на мостика си. Той бе като мен… на практика живееше на мостика си. След пет опита и никакъв отговор се предадох и смених канала, изпращайки молба за аудио разговор… интерпланетарната версия на телефонен разговор.
Той отговори на мига.
— Сенторр? — попитах, макар да знаех, че е той.
— Сега вече искаш да говориш? — Тонът му бе горчив. — Зает съм, Зоуи.
— Трябваше да си тръгнем по-рано — казах му, опитвайки да се оправдая. — Излезе друга работа. Знаеш как е.
— Разбирам.
— Моля те, не ми се сърди — прошепнах срещу приемника. — Имам нужда да си ми приятел.
Компютърът ми издаде сигнал, че има молба за визуален разговор от Глупака. О, кеф.
— Приеми — каза равно Сенторр. — Ако искаш да говориш с мен, то ще е така.
— Не мога — казах му паникьосана. Можех да сложа холограмата си, но на видеоразговор изглеждаше фалшива и неприятна. Холограмата имаше за цел визуално заблуждение, но пречупена през видео канала не се получаваше. Той щеше да разбере на мига, че го заблуждавам. — Не мога, Сенторр. Моля те.
— Защото си грозна? — Твърдостта му в гласа омекна леко. — Нека аз преценя дали е така. Приеми молбата ми, за да говорим лице в лице. Не ме е грижа как изглеждаш. Никога не съм се интересувал.
Щеше, ако знаеше, че бях човек. Ако бяхме от един и същ вид, може би нямаше да видя отвращение на лицето му.
— Аз… — Исках да му кажа, че и аз го исках, повече от всичко на света, но не можех. — Не мога.
Сенторр издаде раздразнен звук.
— Обичам те, Зоуи. Не бъди такава. Покажи ми коя си. Няма да ме е грижа.
— Обичаш ме? — Чувайки тези думи се стреснах. Това не бе мессакаш израз. — За пръв път чувам тези думи да излизат от сините ти устни.