Личният ми комуникатор започна да издава звук, индикиращ, че имам молба за гласова връзка.
Всички погледнаха към мен. Поколебах се, защото бе толкова странно нещо, което да ти се случи в една ситуация на живот и смърт. Можеше да изчака, разбира се. Бяхме нападнати, а нивото на кислорода ни…
Комуникаторът отново започна да писука.
— Ще отговориш ли на това? — попита Адирон.
— Не мислиш ли, че сме малко заети? — озъбих му се аз в същия миг, в който врагът отново откри огън, карайки ни да се приведем рязко.
— Може да е нещо важно.
Оцеляването ни също бе важно, но когато комуникаторът изпука за пореден път, погледнах да видя кой е. Беше Сенторр. Почувствах пробождане на съжаление, че никога повече няма да мога да говоря с него, защото нямаше никакъв шанс да се измъкна жива от тази ситуация. Още стрелба от страна на врага и над нас се разхвърчаха парчета от скалата. Всички се приведохме, покривайки шлемовете си, но почувствах убождане в един от краката си. Погледнах надолу и видях остро парче скала стърчащо от крака ми, близо до глезена. Изведнъж болка и силно туптене обхванаха крака ми.
Поех си рязко въздух и се пресегнах надолу, готова да сграбча и измъкна камъка стърчащ от крака ми.
— Не го пипай — предупреди ме Матхирас. — Ще разхерметизиращ костюма си.
Проплаках, тъй като можех да усетя как ботуша ми започва да се пълни с кръв.
— Мисля, че е улучил вена. Голяма.
— Само още малко, Зо — каза Матхирас и погледна към Каспар, който кимна. О, не. Не и този поглед. Това бе погледът «имаме един последен шанс да спасим света», и щеше да включва много голям риск за живота на братята ми.
Преди някой от тях да успее да помръдне, осъществявайки плана си, комуникаторът ми отново изпиука.
— О, кефинг няма ли най-после да отговориш? — сопна ми се Матхирас.
Отворих канала нетърпеливо, докато пиратите сззт продължаваха да ни обстрелват, а покрай нас да се сипят парчета скала. Това не бе никак добре.
— Зоуи? — гласът на Сенторр проехтя в шлема ми.
— Сега не е много подходящ момент — извиках. В мига, в който пиратите разберат, че личният ми комуникатор е на различна чистота от тази на кораба, ще го заглушат.
— Прикрийте се — каза той и ми затвори.
Какво…
Погледнах на горе точно на време да видя белия корпус на спускащия се над нас кораб, който изваждаше оръдията си. Матхирас изруга високо и ме сграбчи, притискайки ме под себе си.
Изведнъж ни обгради звук от изстрели, докато корабът на Сенторр откри огън срещу врага ни. Във въздуха около нас се разлетяха парчета скала и заради слабата гравитация на астероида, те започнаха да се блъскат срещу тънките ни костюми. Само след миг настана пълна тишина.
Не знаех колко дълго останах така зашеметена и дезориентирана, но по някое време успях да избутам тежката ръка на Матхирас от себе си. Той полетя леко нагоре и осъзнах, че един от гравитационните му ботуши не работи. В следващия момент Каспар го сграбчи за колана, дръпвайки го обратно на повърхността на астероида. Опитах да се изправя на крака, но глезенът ми туптеше и усещах силно стискане в гравитационния си ботуш. Главата ми бучеше и бях полуглуха — не можех да кажа дали комуникатора ми писука или не.
На повърхността бе напълно тихо. Погледнах към Каспар, устните зад шлема му се движеха, но не можех да чуя нищо. Почуках по едната страна на шлема си, но не можех да чуя нищо. Мамка му. Бях изгубила връзка със системата за комуникация. Посочих към шлема си и направих жест, че нямам сигнал и той кимна, разбирайки ме, после посочи към нещо в близост до нас.
Върху близката скала бе кацнал Глупака. Докато гледах на там, трима грамадни мъже мессакаш… съдейки по допълнителните извивки на шлемовете, заради рогата им… отвориха товарния отсег и стъпиха тежко на повърхността на астероида щом гравитационните им ботуши се включиха. Те тръгнаха от скала на скала, слизайки надолу, а аз се изправих на крака, с присвит стомах, осъзнавайки какво се случва.
Бяхме спасени.
Което беше страхотно.
С тази разлика, че все още бях човек и нямаше начин да го скрия.
Опитах се да остана права, въпреки туптенето в глезените ми… особено в единия… който беше ужасно болезнен. Примигвайки, закуцуках към Каспар… онзи, който винаги поемаше най-големите рискове… излизащ от прикритието си с бластер в ръка. Въздухът бе пълен с танцуващи в ниската гравитация камъчета, които се блъскаха напред-назад като миниатюрен метеорен дъжд и ги избутах настрани, докато излизах от скривалището си. Не знаех дали сме в безопасност, но Адирон ме последва, което беше добър знак.
Матхирас ме потупа по рамото и посочи напред, показвайки, че е безопасно да излезем. Тръгнах след него, стъпвайки несигурно. Чувствах се леко замаяна, но бях сигурна, че е защото Матхирас доста ме разтърси като ме притисна под себе си. Почуках отново по шлема си и забелязах, че екипажът на Глупака идва, за да ни пресрещне по средата на пътя.