Преглътнах трудно… и от костюма ми да започна да звучи сирена. По-малко от минута кислород.
— Момчета? — извиках, но думите ми бяха заглушени, и си спомних, че не могат да ме чуят.
Те обаче чуха сирената на костюма ми. В следващия миг шест чифта ръце се пресегнаха и ме сграбчиха, дърпайки тялото ми към най-близкия кораб… Глупака… докато всички се опитваха да ме отведат в безопасност преди кислорода ми да свърши.
Насилих се да дишам бавно, пестейки кислорода, докато останалите ме носеха през повърхността на астероида към Глупака. Имах усещането, че са минали часове. Един. Два. Три. Тогава се приведох, отпускайки се срещу Адирон, чакайки шлюза на дока да се затвори и животоподдържащите системи да стабилизират отсега. Дробовете ме заболяха и усещах как въздухът в костюма ми става все по-разреден, но може да бе и просто паникьосаното ми въображение.
— Мръднете настрани! Мръднете настрани — остър познат глас извика и тогава към гърлото ми се насочиха две ръце, притискайки механизма за освобождаване на шлема. Когато бе издърпан от главата ми, почувствах свежия въздух и Матхирас направи крачка назад, когато Сенторр се отпусна пред мен.
И се видяхме лице в лице за пръв път.
Гледах го мълчаливо. От близо, Сенторр бе още по-красив. Присъствието му бе доминантно, стойката му изправена, сякаш все още бе войник, въпреки че бе напуснал войската след войната (или поне така ми бе казал). Беше по-висок, отколкото си го спомнях, а рогата му бяха толкова дълги, че сякаш докосваха звездите. Лицето му бе слабо и сериозно, точно както го помнех от снимката. Погледнах нагоре, с туптящо сърце, наслаждавайки се на вида на изваяните му устни, докато гледаше надолу към мен.
— Ти си Зоуи, нали?
— Изненада — казах все още задъхана. Туптенето в ранения ми крак стана по-ужасно само след миг, но нищо не можеше да се сравни с болката в раненото ми сърце.
Сенторр гледаше надолу към мен.
— Това… обяснява много неща.
Преди да успея да отговоря, Адирон ме сграбчи, почвайки да роши косата ми.
— Едва не се насрах в гащите си, Зо. Реших, че си пътник. — Той потърка кокалчетата на ръката си в главата ми, рошейки ме безмилостно и ме накара да се смръщя, като дете.
— Може ли да не го правиш? — изсъсках, опитвайки да се отскубна от него.
Около нас останалите махаха шлемовете си и огледах лицата на останалите мъже, преди да погледна пак към Сенторр. Той бе невероятно тих, а изражението му неразгадаемо.
Адирон отново ме разроши.
— По този ли си падаш, Зоуи? Мислех, че ще е по-хубав.
О, Боже мой, щях да умра.
— О, ходи на кефинг Адирон! — ударих го с лакът в ребрата и бях доволна да го чуя как поема остро въздух. Успях да се изплъзна от ръцете му, препъвайки се напред. Остра болка прониза крака ми и проплаках.
Две силни ръце ме уловиха, преди да се стоваря на пода. Не бях особено изненадана да погледна нагоре и да видя, че бях в обятията на Сенторр, или че бе толкова прекрасен, че сърцето ме заболя. По някаква причина го виждах леко замъглено. Присвих очи, опитвайки се да различа красивите му черти.
Той каза нещо, но мозъкът ми бе така замъглен, че не успях да го разбера. Поклатих глава.
— Съжалявам — казах му. — Толкова много съжалявам.
Някой изкрещя нещо… може би Каспар… за това, че имало кръв навсякъде. Кръв? Хм. Някой кървеше? Кракът ми отново затуптя силно и погледнах надолу. Парчето скала пронизало крака ми почти бе паднало, а аз стоях в локва кръв образувала се около гравитационния ми ботуш.
Е, мамка му. Аз кървях.
Сенторр отново каза нещо, но мозъкът ми не можеше да се фокусира. Всичко започна да потъва в тъмнина, когато той ме вдигна на ръце и ме понесе на някъде. Реших, че ако сега ще умирам, то поне ще умра щастлива.
Все пак, бях в неговите обятия.
Гледах надолу към малката човешка жена лежаща на кушетката в медицинската зала на Глупака с ръце стиснати в юмруци, докато Тарекх преглеждаше и правеше диагностики на Зоуи. Преди мислех, че е невъзможно да съществува човешка жена, по-дребна от Кат, но за мен Зоуи изглеждаше изключително малка и крехка. Бледите й черти бяха малки, ръцете деликатни, а циците й странно големи, въпреки деликатното й тяло. Разсеян побързах да откъсна погледа си от тях и го насочих към Тарекх.