— Престани да ми прогаряш дупки в тила с погледа си — каза грамадният грозен мъж, без дори да вдига поглед от датапада си. — Тя ще оживее.
Дъхът, който не знаех, че съм сдържал, излезе шумно от гърдите ми.
— Ранена е.
— Да, шрапнели са пронизали костюма й на няколко места. Един е ударил голяма вена. Изгубила е доста кръв, но за щастие няма да чакаме машините да синтезират подходяща за нея група кръв. Кат е същата кръвна група.
Това обясняваше защо малката половинка на Тарекх кръжеше наоколо. Тя си проби път покрай тримата грамадни братя на Зоуи, за да се настани до нея, и никой не я спря.
Братя. Ха.
Знаех техните лица много преди да позная нейното. Матхирас, Адирон и Каспар ва Ситхаи, от фамилията ва Ситхаи на родната планета. И тримата бяха служили във войната, а сега и тримата бяха на грешната страна на закона, подобно на много други след мирните преговори, които обезсмислиха службата на онези, които бяха дали кръвта, потта и младостта си в мессакаш войната. Те имаха сестра, знаех това. Просто никога не бях поглеждал в досиетата, за да видя, че сестра им е мессакаш.
Никога не съм си помислял, че на кораба им може да има човек, още по-малко такъв, който управлява навигацията им.
Докато гледах, Кат се настани на един стол до леглото на Зоуи. Тя протегна ръка и Тарекх плъзна игла под кожата й, галейки нежно бузата й, преди да забие игла и в ръката на Зоуи, за да започне преливането.
Беше напълно тихо. Братята й се мотаеха наоколо, но не продумваха. Знаех, че ако вдигна поглед ще видя обвинение в лицата им. Те се държаха така, сякаш бе мой проблем, че тя е човек.
— Е… изглеждаш разстроен — каза тихо Кат. — Искаш ли да поговориш за това?
— С теб?
Тарекх ми хвърли бърз поглед.
— Внимавай, приятелю.
Стиснах здраво устни.
— Това беше невъзпитано от моя страна. Просто съм… притеснен. — Прокарах ръка през лицето си. — Кажи ми пак, че тя ще се оправи, Тарекх.
— Какво те интересува? — ме попита един от братята й и аз се обърнах да го погледна. Беше онзи, който я бе стиснал под мишница и рошеше кестенявата й коса, точно както всеки брат би направил с палавата си по-малка сестричка. Грамадният мъж с широката усмивка. Адирон. Сега той не се усмихваше. Изражението на лицето му бе защитническо.
— Интересува ме, защото я обичам — казах му искрено.
— Тя е човек — каза най-високият брат. Матхирас.
— Мислиш ли, че ми дреме? — озъбих му се, поглеждайки обратно към лицето на Зоуи. В мига, в който думите излязоха от устата ми, знаех, че са истина.
Разбира се, бях шокиран, когато видях, че е човек. Не беше това, което очаквах. Дори в мига, в който си свали шлема, за секунда си помислих, че сме спасили грешния екипаж и че Зоуи е все още навън в опасност.
Отне ми само няколко мига да осъзная, че Зоуи бе красивата млада човешка жена пред мен.
Разбира се, сега, когато го знаех, много неща си идваха на мястото. Самоналоженото й изгнание на борда на Сестричката, вечно оставаща на борда, докато братята й излизат, за да се забавляват. Странното й име. Отказът й да ми изпрати снимка или да участва във видео връзка, въпреки очевидното привличане помежду ни.
Тя е мислила, че ще мразя факта, че е човек. Че ще бъда разстроен.
Аз бях разстроен. Разстроен, че бе крила истината от мен.
Разстроен, че лежи в медицинската зала, докато й преливат част от кръвта на Кат.
Разстроен, че изгубихме толкова време, стоейки далеч един от друг.
Не бях разстроен, че е човек. Не ме интересуваше. Можеше да бъде и сззт. Или кракеноид. Можеше да бъде каквото и да е и пак щях да я обичам, защото това бе Зоуи и тя винаги е била моя.
— Хей тъпанари, крещите — Зоуи промърмори откъм леглото, а гласът й бе дрезгав и плътен от съня. — Може ли да не го правите?
Братята й се спуснаха напред. Аз също, успявайки да ги изпреваря и да се наведа над нея. Един ме удари с лакът, когато сложих ръка на матрака, навеждайки се по-близо. Аз го игнорирах.
— Как се чувстваш?
Тя облиза устните си и поклати леко глава, сякаш за да я прочисти, затваряйки отново очи. Отказа да ме погледне.
— Жива съм и това е достатъчно. — Тя се обърна настрани и погледна към братята си, сякаш гледаше през мен и им се усмихна. — Всичко е наред.
— Не е наред — изръмжах. — Какво правеше там?
Зоуи сведе поглед към леглото, прокарвайки пръсти по завивката.
— Отговаряхме на сигнал за помощ, разбира се. Предполагам, искаш да ти благодаря. Затова… благодаря ти.
Тонът й ме обърка, както й начина, по който отбягваше да срещне погледа ми. Все едно опитваше да избяга от мен, въпреки факта, че бях на половин ръка разстояние от нея.