Всички се обърнаха, за да ме погледнат. Фран изглеждаше тъжна, а Кат замислена. Изражението на Кивиан бе разбиращо, но той ме познаваше най-дълго от всички останали. Знаеше колко добре съм запознат с бедните ферми на Оутер Рим и методите им да пестят храна.
— Нелегални са — най-после се обади Тарекх, чието чувство за хумор най-после се бе изпарило, и завъртя буркана, посочвайки главата на един червей — защото са паразити. Ако не бъдат правилно унищожени след ползване, могат да заразят добитъка, а последното нещо, от което един фермер има нужда, е добитък, който отказва да яде и да наддава маса. Освен това, когато червеят се изважда, трябва да бъде много внимателно, иначе има шанс да направи дупки по вътрешностите ти. Много лесно може да се инфектираш и да умреш. Случва се доста по-често отколкото би трябвало.
— На Оутер Рим няма много лекари — казах аз. — Но хората правят това, което е нужно, за да оцелеят.
— Тогава ние защо го правим? — попита Айрис, поклащайки глава.
— Защото е работа и ни се плаща да я свършим. — Кивиан сви рамене и се пресегна, за да се заиграе с една от къдриците на Фран. — Не ги принуждаваме да поглъщат тези същества. Просто го правим достъпно за тези, които ни плащат. Както каза Сенторр, понякога нелегалното е единствената опция, която имаш. Много хора биха предпочели да погълнат един червей, вместо да гладуват.
— Аз съм петдесет на петдесет, след като видях тези неща — каза Кат, побутвайки леко буркана. — Много мило от тяхна страна да ни оставят няколко, като благодарност.
— За мен, не благодаря — промърмори Фран. Тя стана от стола си и се намести в скута на Кивиан, а той обви ръце около кръста й, притискайки я по-близо. — Готова съм да разнасяме оръжия вместо това, макар че преди дори не съм си помисляла, че мога да го кажа.
Той само погледна към нея с любящо, развеселено изражение.
Тарекх дръпна буркана към себе си, преструвайки се, че го гледа замислено.
— Ох, не знам. Обзалагам се, че ако ги нарежеш и изпържиш в тиган, ще стане много приятно хапване.
— Това е, защото ти ядеш всичко — каза Кат, смръщвайки нос. — Кълна се, стомахът ти е толкова голям, колкото и голямата ти многознаеща уста.
— Миналата вечер нямаше оплакване от уменията ми да ям — заяви той и тя се хвърли през масата, за да му запуши ръката с уста, докато останалите избухнаха в смях.
Аливос, боецът, винаги готов да се хвърли в битка, просто поклати развеселено глава при тази сцена и целуна ръката на Айрис.
Кефинг, тъжна картина беше станал пиратският ни екипаж. Едва сдържах отвращението си. Не им се сърдех. Не бях ядосан, че имат любовта на половинките си. Просто съвкупността от промените в екипажа на Глупака, лошите спомени свързани с инукни червеите и може би моята собствена самота ме правеха раздразнителен. В който и да е случай бях кофти компания. Оттласнах се от стената.
— Отивам на мостика. Ще поема нощната смяна.
Никой не каза нищо. Напоследък взимах много нощни смени, още откакто Айрис дойде на борда и всички бяха станали официално по двойки. Нямах против. Дори предпочитах това, защото на мостика бе спокойно и тихо, а понякога предпочитах да стоя сам.
Добре де, много често предпочитах да стоя сам.
Обърнах се и излязох, насочвайки се натам. Напоследък това бе любимото ми място. Осъзнах, че нямам търпение да се настаня на навигаторския си стол, да отворя няколко звездни карти и просто да се отпусна за няколко часа, оставяйки отворен канала за комуникация със звездите за компания.
Не обвинявах останалите, че искат да прекарват време с половинките си. Наистина. Но някога Глупака бе като място с екипаж от приятели, които правеха пари, свършвахме каквото има да се свърши и си прекарвахме добре. Сега бяхме три двойки и тяхното пето колело. Не завиждах на никого от тях за щастието им.
Да бъда на мостика беше моето щастие.
Вратите се отвориха щом наближих, приветствайки ме. Тук бе тихо, на екраните се виждаха различни звездни карти на местата, през които минавахме или щяхме да минем по курса, който бях заложил. Главната система извеждаше информация през няколко минути, автоматично показвайки или докладвайки за всяка планета, астероид или станция, покрай която минавахме. Мястото ми отпред бе празно, чакайки ме да го заема.