— Ти… ядосана ли си? Зоуи? Защо не искаш да ме погледнеш?
— Защото не мога. — Тя започна да плаче и вдигна завивката към лицето си.
Адирон ме блъсна с рамо.
— Остави сестра ни на мира. Щом не иска да гледа грозното ти лице, не се налага…
— Адирон — възкликна остро Зоуи. — Не помагаш.
Изправих се и погледнах братята й.
— Може ли да ни дадете една минута? Със Зоуи трябва да поговорим.
Очаквах да протестират или Зоуи да каже нещо. В стаята настана тишина и Зоуи остана с одеяло притиснато до лицето още известно време, преди да кимне.
— Всичко е наред, момчета.
— Сигурна ли си? — Матхирас скръсти ръце на гърдите си и се намръщи. — Може веднага да се върнем на кораба си и…
— Сигурна съм — каза тя бързо, опитвайки се да седне на леглото. Отстрани Тарекх регулира леглото с докосване на един бутон, нагласяйки го така, че да е седнала. Докосвайки бързо косата на половинката си, той излезе, сграбчвайки един от братята на Зоуи и влачейки го навън. Другите двама ме изгледаха намръщено, преди да напуснат бавно стаята.
В стаята стана тихо и погледнах към единствения друг човек в стаята с нас, Кат. Тя повдигна ръка. Все още свързана с тази на Зоуи, докато продължаваше да й прелива кръв и ми се ухили.
— Преструвай се, че не съм тук.
Изръмжах, защото не исках да е тук, но Зоуи имаше нужда от кръвта й. Обърнах се към човешката си жена, мразейки колко малка и крехка изглежда в това легло. Милиони емоции къкреха в мен… раздразнение, гняв, страх, щастие… още раздразнение. Замислих се за братята й, бързайки да свалят шлема й, за да не умре. Замислих се за страха, който изпитвах, пътувайки към другия край на соларната система, за да я спася от пиратите. Замислих се за всичките пъти, в които си мислих, че е мъртва и че не съм стигнал на време, за да я спася.
Замислих се за начина, по който меката й коса се къдреше около лицето й, за това колко е красива. Как може да мисли, че не я обичам?
— Трябваше да кажеш нещо — промърморих, успявайки да открия гласа си.
— За пиратите? — Тя откъсна малко парче от завивката, тъй като непрекъснато я дърпаше между пръстите си. — Е, ако знаех, че са пирати, щяхме да отидем там малко по-подготвени.
Отговорът едновременно ме накара да изпитам веселие и отчаяние. Тя все пак щеше да отиде, но щеше да се подготви по-добре. Типичната безстрашна Зоуи.
— Не говорех за пиратите. Говорех за това, че си човек.
Погледът на Зоуи се стрелна към мен и очите й се присвиха, а челото й се набръчка по напълно човешки начин.
— Какво трябваше да кажа? Съжалявам, но аз съм гнусна и съм човек?
Гнусна? Бях шокиран. Тя наистина ли мислеше, че ще я намеря за отблъскваща? Когато отново насочи поглед към завивката, продължавайки да я мачка и къса, осъзнах, че тя мисли точно това.
— Защо не искаш да ме погледнеш, Зоуи?
— Може би не искам да видя отвращението изписано на лицето ти — каза тя. — Даде ясно да се разбере какво мислиш за човеците.
Кат прочисти гърлото си и опита да прикрие усмивката си.
Озъбих й се.
— Кое те кара да мислиш, че ще те намеря за «гнусна», Зоуи?
— Хайде и двамата знаем, че не харесваш човеците. Показа ясно, че не разбираш останалите и връзката с половинките им — тя погледна към Кат. — Извинявай.
— Няма проблем. Той и от нас не го крие. — Кат обаче не изглеждаше обидена, само развеселена. — Трябва да го чуеш колко мрънка като една от нас реши да си направи среща някоя вечер.
— Никой не те пита, Кат — изръмжах аз.
— Виждаш ли? — Тя наклони глава настрани и ме изгледа самодоволно.
Зоуи само поклати глава и изглеждаше толкова тъжна, че сърцето ме заболя.
— Гневен си. Знаех, че ще бъдеш. Точно по тази причина крих истината от теб толкова дълго.
Усещах главата си сякаш ще се пръсне.
— Да, гневен съм — заявих. — Гневен съм, защото едва не умря. Ти си тук, в медицинската зала и кървиш. Избяга от мен на станцията и дори не искаш да ме погледнеш. Мразя факта, че бе толкова близо до смъртта, когато не е бивало да се доближаваш никога до подобна ситуация. Трябваше да си на 3М, чакайки да се срещнем…
Тя ме погледна шокирана.
— Мислиш ли, че бих могла да се срещна с теб? Някога? Изглеждайки така, както изглеждам?
— Красива? — попитах аз.
Сега Зоуи изглеждаше объркана.
— К-какво?
Взех ръката й в моята, спирайки я да унищожи напълно завивката и седнах на ръба на леглото. Погледнах надолу към кокалчетата на пръстите й. Тя имаше четири пръста (и палец), а аз имах само три. Тя бе малка и бледа, а аз бях син и ръката ми бе два пъти по-голяма от нейната. Потърках с палец кожата й. Бе различна, но не неприятна.