— Казах ти, че никога не ме е вълнувало как изглеждаш. Нищо не се е променило. Чувствам се по същия начин, по който се чувствах преди седмица, или преди месец.
Тя примигна към мен и очите й бяха големи, зелени и нежни, обградени с гъсти мигли. Долната й устна… розова и пълна… потрепери леко.
— И какво точно изпитваш към мен?
— Знаеш какво изпитвам.
Огънят се завърна в нея, само малко. Тя стисна зъби и ме изгледа толкова упорито, че ми се прииска да я дръпна към себе си и да я прегърна силно. Ръката й се стегна в моята.
— Да, ами искам да чуя как го казваш.
Погледнах към Кат, която ни наблюдаваше с разширени изпълнени с радост очи. Само до час тя щеше да разпространи за всичко това из целия кораб… но открих, че не ме е грижа. Нека цялата вселена знае какво изпитвах към Зоуи. Задържах ръката й, милвайки я.
— Обичам те — казах й просто. — Ще го кажа като човек и ще кажа, че те обичам. Ще го кажа като мессакаш и ще ти кажа, че сърцето ми е твое. Без значение, искам да знаеш, че нищо не се е променило и че сега те искам също толкова силно, колкото съм те искал винаги.
Долната й устна потрепери, а очите й заблестяха от емоциите.
— Трябва да знаеш, че съм девствена — избъбри тя. — Ама супер девствена.
Изгледах я за миг, неспособен да осъзная какво ми казва. Отне ми малко време да осъзная и се зачудих дали това не е нещо, което според нея ще ме накара да не я искам?
— Не ме е грижа, защото от днес нататък ти си моя.
— Уоу, това вече става неловко — каза Кат и се пресегна към един от бутоните на леглото на Зоуи. — Ще повикам останалите, преди двамата да започнете да се натискате пред мен. Освен ако загубата на кръв не я кара да дърдори всичко това.
Аз само се озъбих към Кат.
— Имам нужда да го чуя отново — каза Зоуи и стиска ръката ми. — Преди братята ми да дойдат.
— Обичам те — казах й, притискайки устни към кожата й. Бях виждал другите да целуват и докосват половинките си без защитно покритие и преди мислех, че е вулгарно. Сега обаче ми харесваше. Не исках да има никакви прегради между мен и Зоуи. — Ти си моята половинка.
Тя се усмихна широко, показвайки редичка бели малки зъби, вместо острите резци на мессакаш, и си помислих, че тя е най-красивото същество, което бях виждал.
— Наистина ли?
— Наистина — казах й.
Миг по-късно, братята й се изсипаха в стаята.
— Разделете се, разделете се — каза Каспар, докато Адирон ме хвана, издърпвайки ме от нея. Матхирас застана до сестра си, заемайки защитническа поза, и за миг почувствах задоволство, че я защитават толкова много… а след това се раздразних.
— Всичко е наред, момчета — каза спокойно Зоуи, докато Тарекх мина да провери как върви вливането на кръв.
— Той те докосваше — изръмжа Адирон. — Не му е позволено да го прави, докато не го одобрим.
Зоуи издаде потиснат стон.
— Ела за малко, Ади. — Когато той се наведе към нея, тя го плесна с ръка по челото — Аз ще взема това решение, не ти.
— Ти си ни сестра — каза Матхирас и сложи ръка между двамата преди Адирон да опита да потърка с ръка главата на Зоуи. След това пристъпи между двамата, преди да ме погледне.
— Ако искаш да докосваш Зоуи, първо ще я ухажваш.
— По човешкия начин — намръщено добави Каспар.
— Човешкият начин? — попитах объркан.
— Да, като на земните видеа, които тя все гледа.
Зоуи простена и се удари по челото.
— Момчета, кеф престанете.
— Не, Зоуи — твърдо заяви Матхирас. — Ти си човек. Ако той иска да е с човек, трябва да се постарае. Ще те ухажва по човешки. Точка по въпроса.
— Лесно е — каза Адирон, хвърляйки поглед към Зоуи. — Това са тъпи неща. Ние знаем. Живеем с нея от десет години.
Тя вдигна към него един пръст, нещо, което бях виждал Фран да прави много пъти към Кивиан. Едва се сдържах да не избухна в смях. Вместо това успях да задържа устните си затворени, а изражението спокойно.
— Тогава значи ще я оставите да остане на борда на Глупака?
Едва сега осъзнах, че те могат с лекота да я вземат и отведат далеч. Можеха да я качат на Малката сестричка и да се отправят в далечния космос, където един Господ знае колко месеци щяха да са ми нужни, за да я намеря. Гърдите ми се стегнаха болезнено от тази мисъл. Не можех да позволя това да се случи. Не исках да изпускам повече Зоуи от погледа си. Дори самата мисъл ми причиняваше болка.
Тримата братя се спогледаха.
— Ще измислим нещо — Каза Матхирас и погали Зоуи по рамото. — Ти си почивай тук с медика.
— О, но аз искам да говоря със Сенторр…
— Не — каза Матхирас и се озовах обграден отново от двамата й братя. — Той идва с нас.