— О-ох — бе всичко, което успя да каже Зоуи. Но мисля, че се усмихваше.
Осъзнах, че и аз се усмихвам. Нямаше как да е по друг начин.
Тримата мессакаш братя на Зоуи ме замъкнаха навън в коридора. Нямах нищо против. Бях се ухилил, мислейки за моята жена и как тя наистина най-после щеше да бъде моя. Замислих се за бледата й, мека кожа, и за кафявата й коса и…
Адирон обви ръка около гърлото ми, почти задушавайки ме. Този мъж бе кефинг грамаден, голям почти колко Тарекх, но с по-силен захват.
— Е, имаме нужда да поговорим.
— Остави го на мира, Адирон — каза Матхирас. Той пристъпи към товарния отсег на Глупака и скръсти ръце на гърдите си. — Сестра ни е влюбена в теб — беше заявление, а не въпрос.
Кимнах.
— Говорим си от месеци. Не знаех, че е човек, но не ме е грижа. Сърцето ми й принадлежи.
— Значи, ако я оставим при теб за няколко дни, ще се грижиш за нея?
— Ще я оставим тук? — Адирон се намръщи към Матхирас. — Какво кефинг…
Каспар се пресегна и удари Адирон по главата.
— Замисли се малко, голям тъпунгер. Как ще отидем да заловим останалите пирати, ако Зо е с нас, ранена и в опасност? Така тя ще е далеч от битката.
Адирон само му се намръщи, потърквайки глава си.
— Предполагам, че си прав.
Матхирас ме гледаше, мръщейки се напрегнато.
— Ти ще кажеш на Зоуи, че сме отишли да свършим работата, с която се бяхме заели. Не трябва да знае, че сме тръгнали след майката кораб, в случай че има още пирати на него.
Кимнах.
— Защото и тя ще иска да дойде с вас? — Само мисълта как тя се хвърля в опасността накара кръвта ми да се смрази. — Имате думата ми.
— Зоуи ще е в безопасност с теб — заяви Матхирас. — Другите ви човешки жени изглеждат щастливи. За сега, това ми е достатъчно.
Това ме изненада.
— Имате ми доверие?
— Не, имаме доверие, че Зоуи ще бъде Зоуи — каза Каспар и за момент изглеждаше така, сякаш иска да ме удари по главата. — Тя е здрава малка гадинка и по-умна отколкото някой може да предположи. Тя сама ще се погрижи за себе си и ако не го знаеш, значи въобще не познаваш Зоуи.
Адирон се ухили.
— Ако я ядосаш, ще получи топките ти окачени на верижка.
— Тя значи много за вас. — Бях впечатлен от вярата, която имаха в своята човешка «сестра».
— Тя е малка гадинка, но веднъж обикнеш ли я, ще си готов да умреш за нея — Матхирас ме погледна с крива усмивка. — Ще се върнем до седмица някъде. Ще очаквам да й позволиш сама да определя ритъма.
Нима той ми даваше съвети относно обвързването? Не знаех какво да кажа.
— Разбира се — успях да изрека най-после.
— И гледай този ваш медик да се грижи добре за нея.
Присвих очи към него.
— Сега ме обиждаш, мислейки, че ще позволя да пострада повече отколкото е пострадала сега.
— Тя е човек в мессакаш свят — сериозно заяви Матхирас. — Знам това. Ти го знаеш. Само че понякога Зоуи го забравя. Тя отчаяно иска да е мессакаш. Ние се отнасяме с нея като с мессакаш. Но истината е, че тя не е. Тя е крехка човешка жена и понякога го забравя. Просто казвам… бъди внимателен с нея.
— Или като се върнем ще ти разкъсаме гръкляна — весело обяви Адирон.
Почти бях сигурна, че този грозен мръсник, управляващ медицинската зала, е вкарал приспивателно в системата ми, защото заспах преди братята ми и Сенторр да се върнат. Когато се събудих по-късно, светлините бяха намалени, корабната версия на нощ и наоколо бе тихо. Някой бе отворил панела на най-близкия прозорец и навън се виждаха милион звезди, но всичко бе спокойно, нищо, освен безкраен празен космос и звезди докъдето ти стигнеше погледа.
Без астероиди.
Без Малката сестричка.
Седнах рязко и ми се зави свят.
— Матхирас? Каспар? Адирон?
Голяма фигура се появи от сенките в далечния край на стаята и аз си поех дълбоко дъх виждайки го. Не беше никой от братята ми, а мъжът, за когото копнеех от мига, в който за пръв път чух гласа му.
— Сенторр.
— Братята ти ги няма — каза той, гласът му бе дрезгав и някак секси изпълнен с авторитет. — Отидоха, за да отведат пътниците на Малката сестричка до дестинацията им. Ти трябва да се възстановиш, затова ще останеш тук… с мен.
Въпреки че той стоеше изправен до леглото ми, в погледа му имаше странен блясък, който ме накара да потръпна. Той ме гледаше… както Адирон гледаше купа с любимите си спагети или начина, по който се променяше погледа на Каспар, когато имаше опасност или работа, която буквално зове името му.
Никой никога преди не ме бе гледал така, сякаш иска да ме погълне цяла.