С лека въздишка взех една кърпа от складираните в шкафа, обелих защитното й фолио и започнах да търкам лицето си, почиствайки грима на Фран. Когато го премахнах, разпуснах косата, която Айрис бе сплела на плитка и завързах кестенявата си коса на обичайната за мен опашка. Не можех да направя кой знае колко за туниката, но реших, че като завържа дългите висящи краища, за да не е толкова свободна, ще е добре. И след това се погледнах в огледалото.
Обикновеното ми лице ме гледаше от него. Косата ми не изглеждаше нищо специално. Завързаните краища на туниката я караха да изглежда почти като някой от гащеризоните ми.
Ако Сенторр не може да обича това момиче, значи въобще не го исках.
Нагласях ръкавите си отново и отново, докато чаках Зоуи да пристигне.
Общата зала бе почистена и подредена. Блед бял плат бе постлан върху главната маса с два стола от двете й страни. Кат ми каза, че има нужда от прясно откъснати цветя за масата, но нямаше от къде да вземем, затова Фран ми позволи да заема рядкото визхии растение, което отглеждаше в каютата, която споделяше с Кивиан. Масата бе подредена за двама с две чаши с деликатна ферментирала ооли напитка и две купи спагети. Беше идеално.
Отново се заиграх с ръкавите на най-хубавата си униформа. Бе една от старите ми военни куртки и не беше много модерна, тъй като бях напуснал родната планета преди повече от десет години, но беше най-представителната дреха, която притежавах, а Зоуи трябваше да се среща с някой, който го бе грижа за външността му. Искаше ми се да се разхождам из стаята, но не смеех, защото когато тя се появеше след миг, щеше да види колко съм изнервен. Исках да я впечатля. Не бях общителен и привлекателен като Кивиан, нито мускулест като Тарекх. Не бях добър боец като Аливос, но все пак исках Зоуи да продължи да ме гледа с тези изпълнени с надежда блестящи очи, както го правеше в медицинската зала.
Нямах търпение да я видя и погледнах питието с балончета, седящи в кристалните чаши на масата. Бях нервен и едно питие можеше само да ми е от полза, но реших да изчакам. Заех, че тя ще дойде всеки миг и се постарах да прикрия нетърпението си.
Вратата изписука и аз се поизправих, заемайки стара военна поза с ръце зад гърба, когато Зоуи влезе в стаята. В погледа й се четеше несигурност, но иначе при вида й дъхът ми секна. Беше облечена с някаква женствена дреха, която бях виждал другите жени да носят, което значеше, че собствените й дрехи бяха заменени. Косата й бе вързана на опашка и можех да видя свежо измитата кожа на бледото й лице, зелените й очи и гладкото й чело, без никакви рога. Тя застана напълно неподвижно и ме погледна.
— Здрасти.
Направих жест към масата.
— Моля, заповядай на нашата човешка среща, Зоуи.
Устните й се извиха и тя ме погледна притеснено.
— Нали знаеш, че на Земята я наричаме просто среща.
— Разбира се — успях да кажа, езикът ми сякаш се бе оплел. Исках да й кажа, че е прелестна, че едва се сдържам да не се пресегна, за да погаля меката й кожа и да притисна тялото й към своето, но знаех, че това е важно. Пристъпих напред и издърпах стола й, както ме бе инструктирала Фран. Беше ми казано, че това е част от церемонията на «срещата».
Зоуи подръпна един от странните възли на туниката си, преди да пристъпи напред и да седне.
— Благодаря.
Избутах нежно стола й и се оттеглих към моята част на масата, сядайки срещу нея. В стаята бе напълно тихо и се чувствах… странно. Със Зоуи винаги сме можели да си говорим с лекота и не разбирах защо сега тя не говори. Обмислих милион теми, които обаче отхвърлих, като глупави или маловажни… или непристойни. Докато тя гледаше надолу към храната и питиетата, реших, че това е безопасна тема.
— Кат изпи всичката човешка бира, която имахме на борда, затова се боя, че имаме само тази ооли напитка.
Тя сбърчи нос.
— Не съм фен на бирата или напитките на ооли. Случайно да имаш нощен чай?
Нощният чай бе мессакаш питие, приготвяно за мъже, които работят до късно през нощта. Съставките бяха толкова силни, че можеха да свалят по-млад мессакаш мъж под масата и бях леко изненадан… и странно доволен… че тя харесва точно това питие.
— Имам — казах и се изправих, взимайки чашите, за да ги отнеса на плота, преди да се обърна към диспенсъра и да налея две чаши нощен чай. — Доволна ли си от стаята си?
— Да, удобна е.
— Ако искаш можеш да вземеш моята. Заслужаваш нещо по-добро от обикновен склад.
— Не искам да взимам леглото ти, Сенторр. Всичко е наред.
Тя замълча и се обърнах, за да я погледна. Зоуи ме гледаше замислено.