— Какво има? — попитах я аз.
— Нищо.
Взех чашите с нощен чай и се върнах на масата, където двамата започнахме да се храним мълчаливо. Всеки път щом забодях от храната, въртейки я на вилицата си, се чувствах все по-объркан. Къде бяха лесните ни разговори? Къде бе шеговитата Зоуи, по която изпитвах такава силна похот? Защо тя продължаваше да мълчи? Можех да почувствам как опашката ми се шава нервно. Това развали настроението ми, апетитът ми изчезна и погледнах към компанията си. Лицето й бе една безизразна маска и направих всичко по силите си да не бъда прекалено очевиден, докато гледах как меките й розови устни се разтварят, за да поемат храната.
Членът ми се втвърди на мига и сведох поглед, преди да изгубя контрол. Кеф това беше грешка. Тя наистина ли мислеше, че няма да съм привлечен от нея, само защото бе човек? Не можех да спра да мисля за меките й устни и как бих ги почувствал върху своите… или по-надолу.
— Е…
Погледнах към нея.
Зоуи ровеше незаинтересовано в купата си, без да ме поглежда.
— Това е наистина неловко.
Кимнах бавно.
— Трябва да призная, че съм по-добър по комуникатора, отколкото на живо.
Тя изсумтя и вдигна поглед, за да срещне моя.
— Не си единственият. Мисля, че прекалено дълго съм била около братята си. Почти очаквам да се пресегнеш и да разтъркаш главата ми, защото Адирон винаги го прави, когато опитвам да се храня.
— Да я потъркам — повторих, мислейки си за търкането на кокалчета на ръка в главата й. — Кеф, не, не бих го направил. Изглежда болезнено.
— Това е идеята — каза тя, леко поклащайки глава. — Той казва, че е прекалено лесно, защото нямам рога — тя отново се умълча и побутна храната си. — Съжалявам, че нямам рога. Или опашка.
— Рогата са прекалено надценени — казах, без да се замисля.
Бузите й се покриха с лека, чаровна руменина, когато се усмихна и я загледах запленен.
— Казваш го, само за да се почувствам по-добре.
— Така е — признах. — Не мисля, че някой е оценявал рога, за да съм сигурен надценени или подценени са те.
Сега тя се разсмя високо и поклати глава.
— Тогава опашка.
— Опашките определено са важни — пошегувах се аз. — Но предполагам, че ще ми се наложи да преживея загубата и да не позволявам срама от задничето ти с липсваща опашка да ме надвие.
Зоуи примигна към мен, преди да изсумти и да ме замери с няколко парчета спагети.
— Ти и опашката ти можете да отидете и да се кефинг някъде.
Засмях се, също замеряйки я със спагети.
— Ще го направя, но ти ще искаш да гледаш.
— Много ясно, че ще искам. — Тя плъзна спагетите ми в купата си и размърда вежди, гледайки ме игриво. — Събирам амуниции за следващото си завоевание.
— Ха… няма да има следващо завоевание. — Не можех да кажа дали флиртуваме, или е нещо друго. Всичко, което знаех бе, че е забавно и се чувствах точно както обикновено бе със Зоуи, а не предишното неприятно мълчание.
Тя се ухили, отпивайки от питието си.
— Подценяваш човешкия ми чар. Колко други жени познаваш, които могат да се движат с пиратски кораб, да стрелят с бластер, да четат и пишат на четири езика и да се справят с мессакаш простотиите двадесет и четири часа, седем дни в седмицата?
— Три — казах моментално и тя се засмя високо, удряйки по масата. Аз също се засмях изключително доволен от веселието й. Обичах да я разсмивам, обичах колко весел бе смехът й, колко висок все едно не я бе грижа кой ще го чуе.
Зоуи размаха пръст срещу мен, усмихвайки се, преди да отпие отново от чашата си и да ме погледне подозрително.
— Исках да те питам нещо.
Тялото ми се напрегна, а членът ми стана по-твърд. Вече бях готов да призная как точно се чувствам. Колко много я желая гола под себе си, докато изследвам всички различия между телата ни, преди да я направя своя половинка.
— Давай.
— Как успя да стигнеш толкова бързо до 3М? Да не изгори цялото ви гориво, в опит да ме настигнеш? Сигурна съм, че имах поне ден преднина.
Ах. Наложи се да прикрия разочарованието си.
— Не цялото гориво. Само три шести от него.
Една от изключително подвижните й вежди се повдигна и това бе едновременно странно и много чаровно.
— Глупости. Как?
— Избрах алтернативен маршрут — вдигнах чая си и й се усмихнах. — Можеш ли да предположиш какъв беше?
Да разговарям с някой в продължение на часове, никога не е било така приятно. Разбира се, винаги съм се наслаждавал на разговорите ми със Зоуи през комуникатора, но сега, лице в лице, можех да видя как очите й блестят ентусиазирано. Можех да видя пакостливите искри в ирисите й, докато разказваше как е успяла да избяга от файтър на сззт, след като са го ограбили. Можех да гледам движенията на ръцете й, докато разказваше как Адирон е успял да качи на борда шесткрак валлатс, без Матхирас да разбере. Виждах предизвикателното й изражение, докато говореше за любимите си маршрути и за всички най-ефикасни начини за пестене на гориво, а когато се наведе напред, дискутирайки последните промени в звездните карти, гърдите й се надигнаха опрени на масата.