Докато вървях напред усетих спокойствие. Дори повече, в стомаха ми се породи нетърпение.
Най-после сам.
— Сенторр — чух Айрис да вика от коридора, — какво става?
Едва се сдържах да не изръмжа подразнено, защото от всички човешки жени тук, най-много харесвах Айрис. Тя бе сладка, съобразителна и най-вече много по-тиха от останалите две. И тъй като това бе Айрис, изчаках, натискайки панела на автоматичните врати, за да останат отворени.
Тя се появи след миг с радарните си очила, на върха на главата й с навигационната си пръчка в ръка. Преди време ми бе казала, че няма нищо против очилата, но те изискваха концентрация и понякога предпочиташе да не ги слага. Пръчката й се удряше в стените, докато преценяваше от къде да влезе на мостика и тя автоматично се обърна към стола ми.
— Седнал ли си?
— Все още не. — Постарах се да не звуча рязко. — Тъкмо отивах към станцията си. Има ли нещо?
— Не. С Аливос така или иначе мислехме да си лягаме. — Бузите й се зачервиха и с лека усмивка тя пристъпи напред, за да се опре с ръка на стола пред станцията на Али. — Няма да ти преча дълго. Аз просто исках да… поговорим. Всичко наред ли е? Изглеждаше ми някак притеснен тази вечер.
— Кое те кара да мислиш така? — Скръстих ръце зад гърба си, без да помръдвам.
Айрис се усмихна на въпроса ми и пъхна пръчката под мишницата си.
— Беше много тих.
— Винаги съм тих.
— Но този път е по различен начин. — Тя наведе глава настрани. — Просто се чудех, има ли нещо, което те тревожи.
— Добре съм. — Не знаех дали ще ме разбере. Не бях сигурен дали самия аз разбирам изцяло чувствата си, просто бях нетърпелив тя да си тръгне, за да остана сам на мостика. — Наистина. Не се тревожи за мен.
— Говорих с Али да отидем на ваканция следващият път щом заредим с гориво. На някоя планета с хубав плаж, да си почине няколко дни. Искаш ли да дойдеш? Добре дошъл си винаги.
И да бъда третото колело, вместо петото (или седмото)?
— Добре съм, наистина.
— Мисля, че имаш нужда от почивка, Сенторр. Работиш два пъти повече от останалите. — Тя ми се усмихна нежно, въпреки че галеше стола на Аливос, сякаш й липсваше присъствието на половинката й. — Знам, че вероятно смяташ, че не забелязваме, но не е така. Всички на кораба ни е грижа за теб.
Тя наистина беше адски добра жена. Аливос беше късметлия.
— Наистина, Айрис, добре съм. Обичам да работя. Честно. — Погледнах към мястото си, и щом забелязах, че там свети зеления индикатор за съобщения между корабите, нетърпението ми отново нарасна. — Знам, че е трудно да повярваш, но понякога съм щастлив просто да съм сам на мостика.
— Ммм… — Айрис очевидно не ми вярваше. Тя прокара четирите си пръста и палеца си… все още се удивлявах на петпръстите ръце на човеците… по стола и го потупа. — Ако някога искаш да си поговориш с някой, знай, че в мое лице имаш приятел. Няма да споделя с никого.
Погледнах надолу към зелената светлина и направих всичко по силите си да не покажа нетърпението си пред Айрис. Тя просто опитваше да ме подкрепя.
— Благодаря ти, но пак казвам, много съм си добре, за разлика от Аливос, който вероятно е готов да събори стените на стаята ви, защото сте разделени толкова дълго.
Блестяща усмивка озари лицето й.
— Тук съм по-малко от пет минути.
— Именно.
Айрис се изкиска и отново взе пръчката си, плъзгайки я по пода.
— Имаш право. Добре. Просто исках да те проверя. — Но все още не си тръгваше, стоеше някак колебливо. — Ако имаш нужда някой да дойде и да покрие нощната смяна…
— Знам — прекъснах я бързо. — Ще почукам на вратата ви и Аливос ще дойде, а ти ще му правиш компания. Наясно съм. — Спрях, защото мисля, че прозвуча много грубо. — Благодаря ти, Айрис. Много си мила.
Тя ми се усмихна отново, погали стола на Аливос и се обърна да си ходи. Изчаках я да излезе от мостика и затворих вратата, преди да се насоча към станцията си на практика кипейки от ентусиазъм. Не можех да напиша командата за получаване на съобщението достатъчно бързо, а сърцето ми блъскаше силно в гърдите.
Съобщението бе от Малката сестричка, стар джънкър от Клас IV фрейгхтър, управляван от семейство пирати. Беше отворено съобщение, изпратено по пиратска честота, която не се използваше често, но бе идеална за среднощни лични кореспонденции. Да не си умрял? гласеше съобщението, и нямаше информация за кого е, макар да знаех, че е за мен. Много добре познавах този «тон». Или си пропаднал в черна дупка? Най-близкото слънце е експлодирало? Какво?