— Не мисля, че това бе добра идея — предупредих го, стенейки.
— Най-добрата идея е — каза ми той и захапа долната ми устна със своите толкова сексапилни резци. — Отново си на път да свършиш, нали? — когато кимнах бързо, дъхът излезе със свистене през зъбите му. — Обичам това колко си чувствителна. Ти си перфектна, Зоуи. Моята перфектна, сладка половинка.
Изскимтях, когато устните му плениха моите. Той продължи да се трие в местенцето между бедрата ми, дължината му разтваряше гънките ми, подлудявайки ме от нужда.
— Тази нощ няма да те направя моя — заяви той, между целувките ни.
— Няма ли? — задъхах се, когато той се тласна отново. О, Господи, тези неравности по члена му бяха такова нечестно предимство.
— Не. Ще изчакам, докато дойдеш да живееш при мен. След като се обвържем както му е реда. — И той продължи да се тласка.
Впих нокти в твърдата броня на раменете му, едва осъзнавайки думите му. Бедрата му и докосването на члена му бяха много разсейващи. Говореше май за това да се преместя при него.
— Ще ми е трудно да бъда навигатор на кораба на братята ми, ако съм тук в леглото ти — казах му, докато той продължаваше да се движи под мен.
— Нека сами управляват кораба си — прошепна той, сграбчвайки гърдите ми, за да се заиграе със зърната ми. — Ти си моята половинка, Зоуи.
Но… чакай.
— Чакай, чакай — издишах все още замаяна от страстта, но осъзнавах, че нещо не е наред. — Искаш да изоставя братята си? Да напусна поста си на Малката сестричка?
Сенторр ме целуна още веднъж, много силно, карайки тялото ми да се разтопи от желание. Между целувките той ми каза.
— Обичам те, Зоуи. Искам да живееш с мен. Искам да те направя щастлива.
Ох. Да прекарвам дните си на мостика с него, а нощите си в леглото му? Самата мисъл накара удоволствие да избухне в гърдите ми… преди бързо да се пръсне като сапунен балон.
— Не мога.
— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш? — Очите на Сенторр, които до преди миг светеха страстно, сега се присвиха, гледайки ме подозрително. — Ти си моята половинка, а аз съм твоята. Ти ми принадлежиш.
Аз… никога не бях мислила напред, за нещо повече от поредния флирт със Сенторр. Никога не бях мислила, че ще го срещна и вероятно по тази причина бях напълно смаяна… и ужасена… от осъзнаването какво точно значи да бъда влюбена в него.
Той искаше да съм с него. Аз също исках да съм с него.
Но дължах на Матхирас, Адирон и Каспар живота си. Те ме взеха, отгледаха ме и се отнасяха с мен много по-добре отколкото някой пират мессакаш се е отнасял с човешка жена. Можеха да ме продадат и да изкарат добри пари, но вместо това ме научиха как да бъда навигатор и винаги ме подкрепяха.
Не можех да ги изоставя без значение колко желаех Сенторр.
— Можеш да дойдеш на Сестричката при нас — казах му. — Може да я управляваме заедно.
Той поклати глава и се наведе, за да ме целуне отново.
— Тук на Глупака имат нужда от мен. Никой не е обучен за навигатор. Не познават звездните пътища, така както ги познавам аз. Може би Кивиан ще се справи някак, но мисля, че Фран е бременна. Най-малкото ще имат нужда да остават повече време насаме. Не мога да напусна.
Отдръпнах се след целувката ни.
— Те имат нужда от теб тук. Братята ми също имат нужда от мен.
— Аз имам нужда от теб — каза ми Сенторр, обхващайки с длани лицето ми. — Зоуи, обичам те.
Но ако аз го обичах, трябваше да се откажа от семейството и кораба си. Ужасена от мисълта се отдръпнах от прегръдката му.
— Не мога да ти дам това, което искаш. Съжалявам. — Плъзнах се от скута му и взех туниката, хуквайки към стаята си. Бях удивена, колко бързо се добрах до там, но явно паниката вършеше чудеса със скоростта.
Щом затръшнах вратата след себе си, се свлякох на пода и позволих на сълзите си да потекат. Не можех да бъда егоист и да оставя братята си без навигатор. Не можех. Дължах им живота си. Дължах им повече, отколкото можех да си представя и винаги щях да им бъда задължена. Не можех да жертвам щастието на трима мъже, които бяха невероятно добри към мен, само защото съм изгубила сърцето си по един сериозен, прекалено праволинеен бивш войник, който ме обичаше въпреки факта, че бях човек.
Зарових лице в ръцете си и заридах.
Зоуи ме отбягваше през цялата сутрин. Нямаше я в общата зала, когато отидох да обядвам, а когато почуках на врата й, не ми отговори. В крайна сметка се насочих към мостика и се изгубих в навигационните карти, докато управлявах Глупака, но сега се чувствах различно. Тя бе толкова голяма част от това защо се наслаждавах да прекарвам времето си тук, че сега се чувствах така, сякаш нещо липсва. Беше ми невъзможно да се концентрирам и бавното преминаване на часовете ме изнервяше. Зъбех се на всеки, който се приближеше, за да говори с мен и въпреки че сега Аливос би трябвало да е дежурен с мен на мостика, аз го изпратих да прекара времето си с Айрис.